Page 110 - 001-120_Svetilnik_2022_WEB

108
Стихове от Кунвар Нараян

Небе, изтощено

от безсмъртие

Понякога изглежда така, все едно
небето е безкрайно изтощено
от собствената си безкрайност.

В пространството на скромен дом
иска да се побере,
част да бъде от семейно ежедневие,
любовник да бъде на жена,
баща да бъде на дете,
в нечий двор – слънчевата светлина,

смутено от застинало мълчание,
да звучи и отеква в слова пожела,
цветя, плодове, листа
искат да бъдат неговите звезди и луна,
сълзи – капчиците роса ….

Изтощено от безсмъртие
на небето нескончаемото прозяване Кунвар Нараян
иска внезапно да секне
и в ридание да се превърне
щом като някой умре….

От корените на кедъра
още по-надолу трябваше да проникне
Жаждата на водата водата сега
така че да го понесе, докато се просмуче,
В земята проникна в корените му се насъбра
жаждата на водата, и започна да се издига с още по-голяма
онези дълбини, които да достигне пожела, сила:
непостижими бяха,
върхът, който достигна,
а от там отново щом се надигна, облаците докосваше, без съмнение,
в небе да се превърне шанса но дори и сега
сега пропиля. той си беше просто ствол на дърво –
същата мраморна твърд,
Порите на пръстта същото свистене от поемане на дъх,
лека полека поглъщаха дом на птици,
една прозрачна лекота, същата пролет, същият дъждовен сезон,
просмукала се през няколко пласта. същата есен….