Page 81 - Svetilnik_13

79

готви за вечеря. Тогава Ратан стъкваше набързо огъня, замесваше тесто и
изпичаше пресни питки, които с останалото от сутринта студено ядене
бяха достатъчни, за да се нахранят.
А някои вечери пощенският началник, седнал на бюрото си в ъгъла на голя-
мата празна канцелария, също така потъваше в спомени за своя дом, за
майка си и сестра си и тъгуваше по тях в своето заточение. Тези спомени го
преследваха неотстъпно, но той не можеше да ги сподели с хората от
фабриката и затова започна съвсем естествено да ги възпроизвежда на глас
в присъствието на неукото момиче. Тъй се стигна дотам, че и Ратан започна
да нарича неговите близки мама, кака, като че ли цял живот е била заедно с
тях. Тя действително бе нарисувала образите им в своето малко сърце.
Веднъж по обяд, когато дъждът бе поспрял, задуха лек хладен ветрец.
Земята, сякаш капнала от умора, изпускаше дъх на влажна трева и листа,
стоплени от слънчевите лъчи. През целия следобед една упорита птичка
неуморно повтаряше жалбата си в приемната зала на майката природа. Разказ
Пощенският началник седеше без работа. Захласнат в трептящите
отблясъци на измитите листа и в дъждовните облаци, бързо отстъпващи
зад хоризонта, той си мечтаеше: „Ех, да си имах една сродна душица край
мен, само да можех да притисна до сърцето си едно любещо човешко създа-
ние! Точно това иска и птичката – продължаваше да си мисли пощенският
началник, – същото нещо се опитват да кажат и шумолящите листа.“ Но
никой не ще узнае, нито ще повярва, че именно такъв копнеж е обхванал един
зле платен селски пощенски началник по време на почивката му в ленивата
следобедна мараня.
Той въздъхна и викна:
– Ратан!
Ратан, излегнала се под една гуава, замислено хрупаше един от зелените
є плодове. При гласа на своя господар тя изтича и със затаен дъх запита:
– Викаш ли ме, дада?
– Решил съм – каза той – да те науча да четеш. – И докато се стъмни, я
научи на азбуката.
Така за няколко дни Ратан стигна до двойните съгласни.
Проливните дъждове като че ли нямаха край. Водата преливаше от кана-
ли, канавки и трапове. Денонощно се чуваше плющенето на дъждовните
капки и квакането на жабите. Селските пътища се наводниха и на пазар
трябваше да се ходи с лодка.
Една навъсена сутрин малката ученичка на пощенския началник дълго чака
пред вратата да я извикат, но след като не чу обичайния глас, взе оръфания
си буквар и тихо влезе в стаята. Завари господаря си в леглото и помисли,
че е заспал. Тръгна си на пръсти, за да не го събуди, но изведнъж чу:
– Ратан!
Тя мигновено се обърна и запита:
– Спиш ли, дада?
Той каза с отпаднал глас:
– Не съм добре. Я ми пипни челото! Имам ли температура?
В мъчителната самота на сивото дъждовно ежедневие болното му тяло
имаше нужда от нежни грижи. Той гореше от копнеж за гальовните ръце със
звънтящи гривни, докосвали се някога до челото му, за обичта и за близост-
та на своите майка и сестра. И заточеникът не бе разочарован. Ратан
престана да бъде малко момиче – веднага пое задълженията на майка. Викна
селския лекар, даваше на болния хапчета в определеното време, бдеше край
леглото му по цяла нощ, приготвяше овесената му каша и от време на време
питаше:
– Сега по-добре ли си, дада?