Page 80 - Svetilnik_13

78

Ратан

Пощенският началник започна кариерата си в Улапур – незначително
селце, но с фабрика за индиго. Нейният собственик, англичанин, беше уредил
Разказ чувстваше като риба на сухо. Канцеларията и жилището му се намираха на
да открият пощенската станция.
Нашият пощенски началник беше от Калкута и в този затънтен край се
едно място – в лека тръстикова постройка, близо до зеленясало тинесто
езеро, заобиколено с гъста растителност.
Работниците от фабриката за индиго нямаха свободно време, а и не бяха
подходяща компания за изискани хора. Нито пък калкутският младеж бе при-
върженик на изкуството да общуваш. С една дума, в ежедневието на пощен-
ския началник имаше много самота и малко работа.
Понякога се опитваше да пише стихотворения. Вълненията, на които се
мъчеше да даде художествен израз, идваха от трепета на листата и от
облаците на небето – предостатъчни според него, за да осигурят радост
в живота. Един господ знае дали клетият момък щеше да намери вдъхновение
в новата епоха, ако някой вълшебен дух от „Хиляда и една нощ“ отстранеше
с един замах дърветата, листата и всичко останало, а на тяхно място
изникнеха павирани пътища и редици високи сгради, закриващи всякакъв
поглед към облаците.
Заплатата му беше малка. Трябваше сам да си приготвя храната и обик-
новено я делеше с Ратан – осиротяло селско момиче, което му вършеше
черната домакинска работа.
Вечер, когато от всеки храсталак засвирваха щурци и когато всеки поет
би почувствал тайнствени тръпки по гърба си, ако се загледа в трепетли-
вите листа на бамбуковите гъсталаци, пощенският началник запалваше
малката си газена лампа и извикваше:
– Ратан!
Ратан седеше навън в очакване на този вик и вместо веднага да изтича,
отговаряше:
– Викате ли ме, господине?
– Какво правиш? – питаше пощенският началник.
– Трябва да запаля огъня в кухнята – беше отговорът.
– Нека огънят почака малко – казваше той, – първо ела ми запали лулата.
Ратан влизаше и издула бузи, духаше с всичка сила един жив въглен за лула-
та. Това му даваше възможност да започне разговор.
– Ратан – обикновено питаше той, – помниш ли майка си?
Темата беше много благодатна. Ратан си спомняше нещичко за майка си,
но баща є я обичал повече – тя по-ясно си представяше неговия образ. Той се
връщал от работа вечер и една-две от тези вечери се бяха запечатали най-
силно в паметта на Ратан. Тя се настаняваше на пода до краката на
пощенския началник и в главата є нахлуваха спомени. Разказваше за своя по-
малък брат: как в един отдавна отминал облачен ден двамата играли край
езерото на рибари с клонки в ръце вместо с истински въдичарски пръти.
Такива дребни случки я подсещаха за по-важни събития, разговорите продъл-
жаваха до късно и обзет от леност, пощенският началник се отказваше да