Адури Венката Сита Рама Мурти

Адури Венката Сита Рама Мурти е роден на 22.04.1947 г. в гр. Пондуру, щата Андхра Прадеш. Той е автор на около 220 разказа, 4 романа, 35 поеми и 3 пиеси, написани на езика телугу, официалния език в Андхра Прадеш. последният му сборник с разкази е публикуван през 2006 г. и преведен на хинди от „Хинди санстхан“ – Института за преподаване на хинди на чужденци – под заглавието „Атма трипти“. Освен на хинди негови разкази са преведени на английски, тамили и ория. Адури Мурти е носител на множество литературни награди, последните две сред които получава през 2004 г. („Угади Катха пураскар“ за сборника с разкази „Атма Дхрити“) и през 2005 г. (за разказа си „Тхериву“, посветен на темата за детския труд). Разказът му „Шилпи“ е включен в учебника по литература за Х клас „Кумара Бхарати“, използван в системата на средното образование в Махаращра.

Не докоснах луната¹

По дух жената не е слаба. Може непрекъснато да се бори за честта и правата си. И на една твърдо убедена в това девойка животът какво предостави?

Излязох от гостната и приседнах на плетения стол отвън. Бях във възторг. Но с кого да споделя радостта си – даже татко не си е вкъщи.

Подухващият ветрец ласкаво приглаждаше разпилените ми къдрици. Разнасящият се от цъфналия на китки жасмин изпълваше душата с радост. Гледката бе същата, но в нея се усещаше и нещо ново.

Заради писмото на Каруна е така. Изморена от постоянното търчане насам-натам в офиса, се прибрах вкъщи и веднага съзрях синия пощенски плик върху подноса. Щом видях нанизаните като бисери думи върху него, усетих прилив на енергия. Умът ми запърха като гълъб.

„Како“ – счу ми се обичливият й глас. Прочетох набързо няколкото изречения.

Как хубаво умее да се изразява Каруна! А зад думите ѝ – преизпълненото ѝ с обич сърце. Такива редове се настаняват в ума и могат да внесат пролетно оживление дори в пустиня.

„Не знам колко пъти те каних да дойдеш тук, но ти така и не дойде. Някак успявах да потисна непоносимото си желание да те видя. Досега. Обаче този път няма да ти изпратя поздрави за рождения ден, ами ще дойда при теб лично, при това с хубава вест“.

Каква ли ще да е тази вест? Сигурно е завършила магистратурата си. Или пък е бременна с второ дете? Каквото и да е, нещо хубаво е.

Прислужницата донесе чаша чай. Заех се с него – отпивах на малки глътчици, докато бе още горещ. Каруна обича горещ чай, а аз – Каруна.  Тя ми е единствената сестра, по-малка е и аз съм готова на всичко за нея. Дори ако трябва да дам живота си, за да е щастлива.

Гледах я, докато слизаше от колата. Обзе ме примесено с почуда задоволство. Засмяна, с оранжевото си сари тя изглеждаше невероятно красива.

Явно беше добре. „Съпругът, детето и домакинството предоставят ли на жената цялостност? И тази цялостност не отстранява ли от живота ѝ чистотата?“ – надигаха се в мен един подир друг въпроси.

Тикна дъщеричката в ръцете на Шашанк, хвана ме за ръка и ме попита добре ли съм.

Кимнах с глава и отвърнах:

– Да.

– Знаеш ли защо? – попита ме Каруна. – Много исках да те видя. Татко идва два-три пъти, но ти не дойде. Затова дойдох аз – да те видя.

Гледах я. Преди тя бе по-бледа от мен, а сега не само не беше по-бледа, ами изглеждаше по-здрава и по-красива.

Погледнах момиченцето ѝ. То се взираше в мен с немигащ поглед.

Пуснах Каруна и протегнах ръце към него:

– Ела, Видя! Ела при мен, мъничката ми! – Видях, че Шашанк ме наблюдава внимателно. Попитах го: – Как сте? Всичко наред ли е?

Той кимна утвърдително.

Каруна тъкмо заразпитва за татко, когато той дойде, осведоми се за здравето на Каруна и Шашанк и ни подкани да влезем.

След като внесе багажа, Парвати поднесе чай. Радвах се, като гледах Каруна. Галената дъщеря на баща си, обичната сестра на кака си, тя вече се държеше като омъжена жена и майка и изглеждаше доволна. Явно бе щастлива от реализацията и удовлетворението, които бе добила с навлизането си в един богат и интересен свят. Точно затова изглеждаше здрава, щастлива и цялостна.

Здраве и щастие – какво друго ѝ трябва на една жена!  Освен за реализация и удовлетворение, за какво друго може да копнее дори жената, устремила се да покори Еверест?

След вечерята, вече през нощта, Каруна дойде в стаята ми. Стори ми се, че иска да сподели с мен нещо по-специално. Затворих книгата и отместих столовете до прозореца. Стаята бе изпълнена с ухание на цветя.

Щом влезе, тя загаси луминисцентното осветление, запали нощната лампа и се настани на стола срещу мен. В проникващата през прозореца слаба лунна светлина Каруна стана сребристо-златиста и изглеждаше досущ като златна кукла. От магнетофона се разнасяше тиха сладостна мелодия на ситар.

Закичи ме с китки камелии, а върху косите си сложи венче от жасмин. Знаеше много добре, че обичам да слагам по някое цветче в косата си, и ме закичи. От дете върши всичко с вкус и както трябва. Мама си бе отишла рано, но Каруна винаги ме е уважавала като майка. Тъкмо заради това я обичах повече отколкото  себе си.

Тя бе засадила жасминовия храст. За последните четири-пет години върху него бяха разцъфтявали хиляди цветчета, полюшваха се, сетне клюмваха и падаха на земята. Но нямаше кой да се закичи с тях. След толкова години намериха мястото си в косите на Каруна, от което сигурно се почувстваха благословени. Когато споделих това с Каруна, тя зяпна и се вгледа в мен.

Сетне каза:

– Ти с тези нежни и ласкави мисли, ти – дето се любуваш на красотата и на аромата на цветята в тази омая и дето си на отговорна длъжност, кой знае защо по някои въпроси си оставаш много трудна и безразлична.

Макар да се досетих за какво намеква, не разбрах в каква връзка го казва. Изгледах я и разбрах, че идването ѝ тук не е само за да ме види, а и за още нещо. Запазих мълчание. Тя продължи:

– Познавам мама само от снимка. Ти поне малко си усетила майчината любов. Викаше ми „Каруна, мами“. И не само това, с тия думи ме успокояваше и галеше. От теб получих обич, майчина ласка и нежност. Затова безкрайно много те обичам. Каквото и да ми заръчаше, вършех го с удоволствие.

Проблесна ми защо казва всичко това, но все още несъвсем ясно. Красивите големи и игриви очи на Каруна бяха досущ като на мама. И сърцето ѝ беше чувствително като на мама. Но в начина, по който говореше, и по умението да се държи приличаше на татко. Завърши като бакалавър и приключи с ученето. За да не прекратя аз учението си, тя пое къщната работа. Грижеше се и за татко. Винаги знаеше от какво той се нуждае. И уреждаше всичко.

Понякога, когато оставах да чета до късно през нощта, Каруна носеше чаша горещо мляко и го слагаше на масата ми. Да си призная, ако завърших навреме без никакво прекъсване, дължа го на нея.

– В ония дни ти гледаше на мен като майка, а аз винаги се отнасях към теб като към по-голяма сестра. Вече съм майка. Дълг ми е да виждам и изпълнявам нуждите на дъщеря си. Дори да не успее да ми каже какво ѝ трябва, аз вече съм се сетила. – Помълча за миг, после продължи: – Не знам как би те попитала мама, ако беше жива, ама ми е трудно да го произнеса. Дали не може за малко да ми отстъпиш мястото на мама? – В гласа ѝ имаше огромна молба.

От ласкавите ѝ думи и обичта в очите ѝ под клепките ми проблеснаха напиращи сълзи.

– Дали че тогава татко искаше да завършиш ученето си, или понеже очакваше да се пенсионира, та не знаеше дали ще успее – каквато и да беше причината, реши да ме омъжи преди тебе и ти се съгласи. Не знам какво мислиш за ученето и за работата си, но ще трябва да ме послушаш. – Думите на Каруна прозвучаха съвсем като майчина заръка. Помълча малко, после пак поде: – Ашвини Кумар е братовчед на мъжа ми. От седем години е лекар в Америка и досега не се е оженил, защото вярва, че като се грижи за хората, изпълнява божията воля. Сподели, че иска да се ожени. На четирийсет години мъжът не е стар. Когато беше у нас миналия месец, забелязах, че колкото е як физически, толкова е здрав и душевно. Много интересен човек е. Засмян. Струва ми се съвсем подходящ за теб, ти също ще му подхождаш.

Тя замълча. Изрази се така приятно, че не казах нищо. Каруна отново поде:

– Моля те, да не си помислиш, че прекалявам или че се намесвам в личните ти работи… Нали затова те предупредих, че ти говоря като майка в момента… Той видя твоя снимка у дома. Не че те хваля, но едно е абсолютно вярно – на сто жени се среща една да е красива като тебе. Блестящи и игриви огромни очи, заоблени бузи, високо чело… Очите и красотата ти предизвикват желание да ги гледаш отново и отново. Та, ако заедно с всичко това покажеш и любовта, интересите си, страстта и предпочитанията си, тогава… – Каруна замълча.

А аз си помислих: „Колко е пораснала! Нима това е същата Каруна, която като лианите на двора дори с нечия помощ едва успяваше да се покатери нависоко? Същата ли е наистина? След като се ожени ли, човек добива зрялост, самоувереност и сила? Променя се начинът на мислене. Променя се гледната точка ли?“. Всякакви въпроси ми се въртяха из ума.

– Не твърдя, че това е златна възможност да се омъжиш, но ще е добре да го обмислиш и да вземеш правилното решение. Според мене какво друго ѝ трябва на една жена освен съпруг, деца и щастлив пълен дом. Ако пожелае да покаже и нещо повече от това, какво би ѝ попречило в тия модерни времена?

Колко е убедителна Каруна! Удивена, все повече се заслушвах в думите ѝ.

Сведе глава към мен, взря се в очите ми и заговори:

– Никога не съм ти говорила така, нали? Ако с нещо съм те засегнала, моля те да ми простиш. Всъщност, не съм тук да те навивам за нещо специално. Но ти донесох – крехка макар – надежда. Не че трябва да пристъпиш към действие, понеже аз съм отворила дума. Не вземай решение набързо. Обмисли добре и ако решиш, направи го. Ако те накарам да поразмишляваш по този въпрос, усилията ми не ще са били напразни. В този плик има съвсем скорошна снимка на Ашвини Кумар. Ще останем тук още два дни… Лека нощ. – И с тези думи тя се запъти към стаята си.

Размишлявах дълго след като Каруна си отиде. Както си седях със затворени очи, в паметта ми като на екран се заизнизваха картини на събития и случки от недалечното минало.

Залата гръмна от аплодисменти. Не зная дали в думите ми нямаше и високомерие, но се възмущавах от това, че жените все повече и повече биват подлагани на всякакви унижения. Жената не само физически носи бремето на отговорностите си, но традицията и обществените порядки я задължават да се прекланя пред мъжа. По дух обаче жената не е слаба. Може непрекъснато да се бори за идеите и принципите си, за честта и правата си.

По време на едни дебати бях получила възможност да представя съкровените си убеждения и чувства. Бях се изчервила от възбуда, страст и възмущение. Докато бършех потта от челото си, той приближи до мен с думите: „Поздравления, госпожице Дивя! Наблюденията ви са много точни!“.

Беше висок на ръст и физически добре сложен. След това се срещнахме на няколко пъти. „Казвам се Шашанк“ – представи се той. Сега като си спомня колко усилия положи той това познанство да прерасне в приятелство, чак ме досмешава.

Но от почуда и дума не можах да обеля в деня, когато Шашанк без никакво увъртане ми заяви: „През последните няколко дни се запознах със сериозните ви принципи и идеи за живота. Принципите, възгледите и интересите ви, госпожице Дивя, наистина са много ценни. В обществото ни не са много тези, които ги споделят. Ако сте съгласна, бих искал да изживеем живота си заедно“.

С какво търпение и прямота разкри намеренията си той! Причината може и да бе дори неприлична, но чудно защо дори не се ядосах, докато го слушах. Разсмях се. Като ме видя развеселена, ме изгледа очаквателно. Думите му бяха искрени и невинни. Имаше ли в тях нещо като любов?

След това известно време не го видях. Възможно е да го бях засегнала с държането си. Един ден неочаквано го срещнах до лабораторията. Първа го подкачих: „От доста време не ви виждам в университета и взех да се безпокоя. Тука ли бяхте?“.

Той се усмихна и замълча, не ми отвърна. Като го гледах такъв, ми домиля и домъчня за него. Пихме чай в кафенето и той ми разказа някои неща за себе си. За майка си на село, за имотите си, за житейските си принципи, за идеите си и прочее.

Изслушах го. Прекъснах го с думите: „Идеите ви вероятно са прекрасни, но ще отнеме може би още време да им се придаде завършен вид. Днешните младежи щом завършат образованието си, още преди да са си осигурили работа, се замислят за брак. Живели дотогава свободно и необезпокоявано,  стигнат до сватба и освен момичето, всичко друго тръсват на родителите“. Говорех на Шашанк откровено и без недомлъвки, той също ми отвръщаше прямо и без стеснение. Много се стараеше да ме упокои, че ще се придържа към идеите и принципите си. И имаше известно основание. След дипломирането си бе получил назначение като научен сътрудник във Военноморската технологична лаборатория.

Продължих следването си. Интересът и предаността ми към ученето не се промениха. А и имах пълната подкрепа на татко. Веднъж срещнах Шашанк на излизане от едно събрание в библиотеката. Чакаше ме, седнал навън. Докато вървяхме към кафенето, го запитах: „Какво се е случило?“, но той рече: „Не към кафето, искам да поговорим сериозно, и то насаме“.

Като се настанихме на полянката, заговори. Все същата стара песен. Работел вече, та имал право да се ожени. Нима това, че вече работи, прави мъжа годен за брак? Баба му настоявала да се жени. Бе готов на всичко за баба си. Досмешаваше ме, като го слушах, но от благоприличие премълчах. Добави: „По всевъзможни начини може да изразиш желанията си, но трябва и човекът, когото харесваш, да те обича. Брак по любов е успешен и щастлив. Твърдо съм убеден в това“.

Тези заобикалки съвсем не ми допаднаха. Прекъснах го: „Влюбят ли се в образовано, достатъчно умно и перспективно момиче, днешните младежи веднага са готови да се женят. Днес това си е съвсем обичайно“.

Загледа ме безмълвен, като че думите ми го нараниха. Смекчих тона: „Не искам да обиждам днешните млади мъже с идеали. Но си е чудо само заради идеалите си някой да се ожени за по-посредствено и не чак толкова красиво момиче“.

„Права сте. Но трябва и да се обичат“ – отвърна ми той.

Вероятно си мислеше, че го обичам. Да си кажа честно, нямаше особена причина да не се омъжа за него. Познаваше добре вкусовете и пристрастията ми. Нещо повече – не би ми пречил за нищо, но…

„Какъвто и идеалист да е, мъжът също има своите желания. Но заради любимата си би могъл дори да се откаже от собственото си аз. Може да остане верен на идеала си. Нещо повече – поради безкористната му убеденост в идеали, дори не би му хрумнало да превръща нечий живот в същински ад“.

Казваше истината. Всеки има право да си избере другар в живота. И трябва да има това право.

„Извинете, господин Шашанк. Имам множество желания и амбиции за живота си. Може и да са съвсем нереалистични. Но съм твърдо убедена, че все някога някак ще успея да се докажа. Възгледите ми за брака са доста мъгляви. Докато добият някакъв вид, може да минат още няколко години. При мисълта за брак веднага изниква въпросът – с кого“.

Така отблъснах Шашанк и никога след това не си и помислих, че мога да се сближа толкова с някого. От университета ме изпратиха в Шринагар. Когато се върнах, ме чакаше щастлива новина. Замаях се от радост.

Предварително бях заявила на татко, че не искам да преча, когато предложат брак на Каруна – казах му, като се появи подходящ жених, да я сгоди. Отдъхнах си облекчено. Беше ми жал за Шашанк. Кой знае какво си е помислил, след като ме изслуша. Разбере ли, че Каруна ми е сестра… И да научи, че ми е сестра, реших до сватбата им да не се мяркам пред него. Това, че Шашанк умишлено и с ясно съзнание бе поканил в живота си Каруна, не явно, но някак дълбоко ме бе наранило. Беше ми за урок.

Стреснах се от песен на Супрабхат² по радиото. Колкото и до късно през нощта да бях оставала, никога не бях се успивала толкова.

– Добро утро, како! – показа се Каруна, както си сушеше косата.

– Защо не ме събуди? Как съм се успала само! – запътих се към банята.

Като се върнах, видях че Каруна е наредила на масата закуската и чая.

– Ама защо правиш всичко това? Нали това е работата на Парвати. Не стига че дойде, ами и да работиш!

– Какво толкова! Позволи ми да съм полезна с нещо, докато съм тук – отвърна тя.

От думите ѝ лъхаше привързаност и обич. Като приготви всичко, покани Шашанк и татко на закуска.

Дъщеричката им си играеше с мустаците на дядо си. Гушнах я и подканих всички:

– Хапнете си. Ще закуся по-късно.

Тъкмо понечих да се оттегля в стаята си, и Каруна ми препречи пътя:

– Нищо няма да ти стане да закусим заедно – настоя.

Беше ми неудобно да погледна към Шашанк и се притесних от татко. По настояване на Каруна си беше взел почивен ден от службата.

Всички заедно ходихме с колата до храма Симхачалам³.

Вечерта ходихме с Каруна на пазар. Купих ѝ алено сари на златисти капки, за Шашанк – официален костюм, а за детето – няколко играчки и рокличка.

Тя се притесни:

– Ама нямаше нужда! Защо е всичко това?

– За моето щастие.

Като се прибрахме, ме попита:

– Какво реши по снощния въпрос?

Замълчах и тя не посмя да пита повече. На другия ден вечерта Каруна и Шашанк излязоха да се поразходят. Поливах розите и размишлявах: „Колко красиво цъфти това бодливо растение. Цветовете му излъчват фино ухание. Но колкото и прекрасни да са те, на следващия ден повяхват, а на по-следващия се отронват на земята. И за това кратко време растението се опитва – доколкото е възможно, да достави радост на другите. Чудно нещо е природата“.

Чух стъпки и се обърнах. Беше татко – като цвете леко приведен в белите си традиционни дрехи.

– Искам да поговоря с теб, дъще.

При това начало веднага оставих лейката и го загледах очаквателно.

Седнахме на столовете в градината и той поде:

– Сигурно снощи Каруна ти е говорила. Тя е по-малка на години, но е много зряла и практична. Винаги те е слушала, но мисля, че сега, ако изпълня отговорностите си, духът на майка ти ще намери покой.

Замълчах, но разбрах какво иска да ми каже.

– Те мислят за доброто ти даже повече от мен. Това сродяване, както и да го гледаш, е подходящо за тебе. Не мога да имам мнение, ако не знам какво мислиш ти за това предложение. Ако решиш, тогава…

Очите ми се овлажниха. Нали затова учих толкова много – за да изпълня мечтите си. При това успях и да намеря работа по специалността си. Вече доказах, че жената може да си стъпи на краката, да поеме и да изпълнява изцяло задълженията си. Нали с подкрепата на татко успях да изградя собствената си идентичност в обществото.

„Ами животът ми…?“ – затрепкаха опасенията ми.

След вечерята седнах навън и на лунна светлина се заех да направя букет от жасмина. Каруна приспиваше детето в стаята.

Шашанк приближи и заговори:

– Извинявай, Дивя. Ако сме сторили нещо не както трябва, моля да ни извиниш. – Сетне продължи: – В живота нищо не успяваме да получим така, както сме си го представяли преди това. С изключение на едно. За него са необходими твърда убеденост и решителност. И ти, и Ашвини Кумар сте забележителни хора. Не преувеличавам. Според мен би било още по-забележително да свържеш две такива личности.

Доплака ми се. Това същият онзи Шашанк ли е, дето някога ми каза: „Обичам ви и искам да изживеем живота си заедно“?

Край луната над нас се трупаха цветни облаци. Бели, черни, виолетови. След като Шашанк се прибра, останах до късно навън.

Дойде Каруна и приседна:

– Реши ли, како?

Надигнах се, втъкнах в косите ѝ китка жасмин и се засмях в отговор на въпроса ѝ. После се упътих към стаята на татко. Като ме видя, той затвори книгата, която четеше – „Бхагавадгита“, и попита:

– Какво има, дъще? Искаш да ми кажеш нещо ли?

Онова, което исках да му кажа, заседна в гърлото ми.

– Какво реши?

Бавно се поокопитах и си повторих наум това, което бях си намислила. А той междувременно рече:

– Няма нищо. Пък и не е задължително. Оставям този въпрос на тебе.

Думите му отприщиха сълзите в очите ми и промълвих:

– Както кажеш, тате. Живях толкова време за себе си, но едва сега проумях удовлетворението от това да живееш за другите.

Татко ме слушаше удивен. Не успях да кажа нищо повече.

Никога не съм си представяла, че ще млъкна завинаги.

Някой посече мислите за семеен живот. Вестта, която получих, попари сладостния копнеж по семейно щастие.

Ето. Изясни се истинският идеал на преуспелия в живота мъж – да направи своя другарка в живота една бедна девойка.

Изпълних амбициите и желанията си, а в това, че ме пренебрегна, съзирам известна почтеност в отстояващия този идеал Ашвини Кумар.

Смирих се, но не се получи.

Превод от хинди: Валентина Тодорова-Маринова