• Начало
• Литературен светилник
• Индира Чандрашекхар

Индира Чандрашекхар

30/11/-0001

Индира Чандрашекхар се завръща в Индия след седемнайсетгодишен престой в чужбина. Тя има докторска степен по биофизика и преди да започне да пише разкази, проучва динамиката на биологичните мембрани в изследователски институти в Индия, Съединените щати и Швейцария. Тя е основател и редактор на списание Out Of Print, англоезично онлайн издание за кратка проза от индийския субконтинент. Нейни творби са публикувани и в Emprise Review, Eclectica Magazinе и The Little Magazine. Линкове към нейните издадени разкази може да намерите в блога indi-cs-blog.blogspot.com.

 

Според признанието на авторката разказът „Съвършеният кадър“ е вдъхновен и от феноменалната лекция за индийската фотография, изнесена в Джнанаправаха от Рам Рахман, и от интервю пред Хоми Бхабха на Аниш Капур след изложбата му в Бомбай.

 

 

 

Съвършеният кадър

 

 

– А, Рам, прибрал си се преди мен. Чудесно! – Джиджа включи вентилатора на тавана и го настрои да духа силно. Сарито, което тя съблече и метна на леглото, образува нещо като полупрозрачна, сиво-зелена пирамида, която се издигна и спадна с мимолетно потръпване. – Не можеш да си представиш какво беше днес. Онази смотана Широмани е бременна и вече не се побира в дрехите си. – Тя се завъртя, вдигнала нагоре голите си ръце, при което фустата, стигаща до глезените, леко се повдигна. Рам се приведе напред с жаден поглед.

– Много се забавлявах по време на снимките – продължи тя, докато сгъваше сръчно пет и половина метровия плат на сарито и заглаждаше червените копринени пауни, изтъкани по края му. – Работим отново по онази туристическа поредица и трябваше да нося традиционно нага‰¹ облекло. На режисьора му увисна ченето, като се съгласих да се снимам без горнище. Не очакваше обаче, че ще се покрия с огромен вълнен шал, през който нищо не вижда.

Тя се разсмя и влезе в банята. Сянката играеше върху светлите плочки на стената, докато Джиджа чевръсто се навеждаше и поливаше ръцете и нозете си с вода, която загребваше от кофата с кана. Като се появи отново, краят на фустата бе леко влажен, а косата ѝ се къдреше около лицето.

– Знаеш ли, говори се, че може и да изгуби работата си, ако не подпише за новото министерство някакъв си глупав документ. А той отказва да го направи. Какъв особняк, не мога да разбера защо не направи поне малко усилие! Вместо това ще вземат да ни пратят някоя провинциална отрепка без никакъв снимачен усет.

Докато Джиджа минаваше покрай седналия на леглото Рам, той я улови през кръста и каза:

– И бездруго не бива да се снимаш за правителството. Имаш нужда от истински творец, Джидж. Онези нямат представа как да съживят красотата ти.

– А ти знаеш, така ли? – тя усещаше уханието му на сапун, на чисто и свежо, дори мириса на косите му, но не го докосна, макар да беше съвсем съвсем наблизо.

– Разбира се, че знам. Аз те виждам Джиджа. Знаеш го, нали?

Тя кимна и докато се навеждаше към него, му прошепна:

– Да, знам.

 

* * *

 

– Рам, скъпи, не издържам повече в това прозрачно нещо! – Джиджа все пак се стараеше да запази позата си, дори докато негодуваше. – Студено е. А и Маро ще дойде скоро. Ако ме види така, като нищо и тя да си тръгне. Онази предната е разтръбила на целия квартал, че ме снимаш гола. – Джиджа взе да описва живо какво е разправяла предишната им прислужница, а Рам се отдръпна рязко от фотоапарата и се спъна в един статив.

– Рам, съжалявам, говоря глупости. Разсеях ли те, мръднах ли?

Той залитна и тупна между допълнителните стойки за прожекторите, а те се олюляха и паднаха. Джиджа застина неподвижно за миг, вдигнала ръце над главата си, преди да се втурне към него:

– Всичко наред ли е? Да повикам ли лекар?

– Джиджа, вчера получих писмото. – Не бе нужно да го пита за кое писмо става дума. – Казват, че цялото ми творчество им принадлежало. Всяка снимка, която някога съм снимал.

– Какво? Дори и тези с мен?

Той изстена.

– Но не знаят за сегашните, нали, Рам? Откъде биха могли? – Той не отговори на въпроса  и тя продължи: – Тези снимки ще ме съсипят, разбираш ли, ще ме съсипят! Проклети десничари, въобще не признават нещо за изкуство, ако не наподобява Рави Варма².

– Ще унищожат труда ми, Джидж. Всички твои снимки, театралните снимки, всичко. В момента, в който подпиша, ще унищожат всичко. Така направиха и с творбите на Хамид, изгориха ги пред очите му, огън от желатиново сребърни пламъци.

– О, боже, Рам, какво ще правим?

Той здраво обви с ръце жилестото си тяло и се олюля напред-назад.

– Няма да им се дам, няма да ги бъде вечно, просто няма да подпиша – заяви с разкривено лице.

Джиджа потръпна и се изправи. Вдигна клатушкащите се алуминиеви стативи, изтупа праха от себе си, взе индийския шал от стола и го уви около раменете си.

– Знаеш много добре, че ще загубиш работата си, ако не подпишеш.

Той не отговори, а тя се приближи до стената и докосна закачените там негативи. Това бяха снимките, които той ѝ бе правил през последната седмица – някои в студиото, други в градината, една в леглото. На всяка от тях той искаше от нея да гледа право в камерата, все едно се опитва да погледне през очите ѝ и да улови това, което се крие зад тях. Тя си спомни колко развълнувана се чувстваше, когато той я бе пожелал, когато бе пожелал да пренесе творчеството си на по-високо ниво именно чрез нея, обсебен от идеята да открие „извора на нейната прелест“. Дали някога щеше да успее? Дали самата тя изобщо знаеше. Нямаше сили да гледа нито снимките, нито него, докато пророни:

– Ще трябва да остана с правителството, нали знаеш това, Рам?

– Не, не. Не можеш да го направиш.

– Няма да се справим иначе. Какво друго ще работим, Рам?

Мълчание.

– Не, Джиджа, недей – разрида се той. – Недей да го правиш, ще разполагаме с повече време. Без душевадни ангажименти, без официални церемонии и чуждестранни гости. Ще се съсредоточим върху изкуството – върху това да направим съвършения кадър.

 

*  *  *

 

– Малко надясно – нареди той – Наклони се. Натам. Кое точно не разбираш? Светлината, искам светлината да пада върху скулите ти.

Рам приближи глава към окуляра, като внимаваше да не размести педантично нагласения статив. Но тъкмо се приготви да снима и тялото му застина напрегнато като котка, от прозореца долетя лек полъх.

– По дяволите! Султана! – изкрещя Рам.

Кожата на лицето на Джиджа настръхна леко от хладината и той извика отново, този път по-силно. Ако Маро не му отговореше бързо, езикът му щеше да се развърже.  А беше твърде рано за псувни. Джиджа нямаше нищо против ругатните му в работните дни, когато можеше да зареже агресията му вкъщи, но през уикендите беше просто ужасно.

– Мамка му, Султана, защо се забави толкова! Мъжът ти ли те оправяше цяла сутрин? – За щастие говореше на английски и Маро не го разбра или поне така изглеждаше. Джиджа не посмя да мръдне главата си, но с поглед  посочи завесите. Маро избърса бързо ръце в края на сарито си и се завтече към прозореца с онова изражение, което придаваше мрачен и съсухрен вид и което бе вдъхновило прякора, даден ѝ от Рам. Приклекна, като се стараеше да не засенчва светлината, и се зае да придържа завесите.

– Стафидата е научила поне нещо – измърмори Рам и се съсредоточи отново над кадъра. Изви пръст, постави върха му върху копчето и натисна. Последва бърза серия от автоматични щракания, преди той отново да вдигне глава. Джиджа си пое дъх, за да освободи напрежението, но запази позата си – това бе едва първият кадър. Когато той най-сетне се отдръпна от камерата, всички си отдъхнаха спокойно.

Джиджа тутакси придърпа отново фустата на сарито от бедрата към кръста си, покри горната част от тялото си с края на сарито и развали меката драперия, предрафаеловия вид, който бяха постигнали специално за снимката. На двамата им отне половин час да нагласят всяка дипла; с око на перфекционист той се погрижи диплите да се спускат в идеална симетрия, докато тя ги придържаше на рамото си нежно, така че плавната материя около кръста и бедрата да не се опъне или размести. Беше я накарал да облече фина коприна и бе подбрал цвета, при все че снимаше в черно-бяло. „Плътността на първичните цветове е толкова различна от пастелите“, обясни той, когато за пръв път тя се превърна в негова муза. Напоследък рядко говореше с нея за изкуство. Щом нагласяха всяка гънка на плата, той вземаше един от огромните кламери, който пазеше от колежанските си години в Америка, и закрепяше плата към блузата зад рамото. Тя се досещаше каква поза очаква да заеме от начина, по който я обличаше за кадъра. Но все пак изчакваше. Понякога я изненадваше. Но дори когато не го правеше, когато тя предвиждаше всяка извивка и всеки наклон, той се вкисваше, ако Джиджа не го оставеше да я режисира. „Завърти се леко, наклони се от кръста, погледни през лявото рамо, дясното – повдигнато и по-назад“. Инструкциите го подготвяха за кадъра.

Щом Рам напусна стаята, Джиджа слезе от подиума.

– Маро, вземи бебето, моля те, аз първо ще се преоблека – провикна се тя, докато излизаше от стаята. Бебето бе престанало да плаче малко преди това, явно разбрало, че крясъците само пречат майка му по-скоро да му обърне внимание.

Тя огледа кръста си в огледалото. Не изглеждаше както когато привлече вниманието на Рам, но все още имаше тънка талия. „Надявам се да не се случи и с теб“, каза той, когато сестра му им изпрати снимка на новото си дете. Кадърът беше зле композиран и на него се виждаше леко разнеженото лице на сестра му и огромна част от отпуснатия след раждането корем и провисналата като желе някога слаба ръка. „Тя изглежда щастлива“, отговори Джиджа самодоволно и двамата се ухилиха глупаво. Беше се погрижила талията й да остане съблазнителна и след раждането, като още на третата седмица накара старата Маро да излива върху корема  чаши с леденостудена вода, които да редува с гореща. Джиджа опъна памучното сари, така че да подчертае извивките на тялото си, и заглади гънките по себе си. Рам не одобряваше тя да слага много каджал³ за снимките, защото се размазваше от горещината на прожекторите, но сега нанасяше щедро около очите си, наведена към огледалото. Твърде щедро, може би. Тя се запъти към кухнята да вземе бебето, където Рам седеше на масата и разглеждаше намръщено някаква снимка. Джиджа се приведе да докосне рамото му и той я погледна. Погледът му се спря за малко върху клепачите, плъзна се надолу по тялото  и после рязко се върна отново на очите, а изражеието му видимо се промени, преди той отново да се загледа в снимката.

– Той ме вижда отново, не мислиш ли? – прошепна Джиджа на бебето, което изгука в отговор. Тя насочи поглед към огледалото в кухнята и се огледа. – За момент си помислих, че гримът се е размазал. Но не е това, май той отново прогледна.

Маро, към която бяха насочени последните й думи, кълцаше свирепо боб и не отговори.

– Да, това ще да е – смънка си Джиджа, – вижда ме, отново ме вижда.

Щом Рам хлътна в студиото си, тя се опита да го последва. Понякога ако размачкваше гърба му, уморен след толкова привеждане над осветената кутия за преглед на филмите, той проявяваше желание да говори с нея. Но днес Рам говореше по телефона и ѝ хвърли гневен поглед, когато тя влезе.

– Да, сутрешният кадър – каза той. Джиджа разбра, че той явно говори с оново момиче.

Искаше й се да не я бе водила в студиото, но пък се чувстваше толкова уморена след раждането. „Стига де, Рам, пак ли ще снимаме рано сутрин?“, умоляваше го тя. След седмица той се оплака от уморения вид на кожата, от сенките под очите и липсата  на ентусиазъм. Тогава чрез контактите си в агенцията тя намери онова момиче, бивш модел, останала без работа. Дори когато Джиджа отново беше готова да му позира, Рам предложи да продължат с момичето. „Има добри черти, много добри при това – беше казал. – А и има желание“. Желание за какво? Да прави какво? Защо изобщо го бе позволила? Стомахът сякаш пламна отвътре. „Трябва да уловя първата утринна светлина“, убеждаваше я той преди. Така успяваше да я придума, да я съблазни да остане в студиото, а сутрин я будеше с подаръци, за да му се усмихва, докато тя му позира. А напоследък я събуждаше рано, за да приготвя чай на момичето. Когато го попита, той опроверга подозренията с думите: „Тя е нищо, Джиджа, просто кухо тяло“, което още повече я обезпокои.

 

* * *

 

– Красотата – гласът му звучеше силно, гръмко, – Не се боя от красотата⁴.

Джиджа даде знак на Маро да разходи бебето, а после отвори вратата на студиото. Не бе влизала вътре със седмици. Инак добре осветената стая сега тъмнееше, завесите бяха спуснати. Купчина изпоскъсани негативи бяха пръснати по пода. Рам се беше проснал върху тях. Тя се пресегна и включи лампата на бюрото. Една нейна снимка с индийски шал, чиито гънки скриваха издутия ѝ от бременността корем, лежеше смачкана под десния му крак.

– Скапани, безполезни глупости! Цял живот само глупости!

– Но аз харесвам тази снимка, Рам – тихо каза тя и се наведе да вдигне късчето.

– Харесвала я била – изимитира я той. – А той според теб харесва ли я? – И размаха вестник пред лицето. – Всеки ден, снимал съм те всеки божи ден. Кой е копелдакът? Мислиш, че той знае как да те снима? – Беше вестник от миналата седмица, статия за Джиджа. Как изобщо Рам беше научил за нея – вече почти цяла седмица не излизаше от студиото, камо ли от къщата.

– Изкуство! – изкрещя той и ядно хвърли вестника на земята – Копелето ще ми говори за изкуство!

– Това са глупости, Рам, прекрасно знаеш. Той прави просто рекламни снимки. Това не е изкуство.

– Колко пласта свали от себе си за тази снимка? А, кажи ми? Да се разголваш така! И как така правителството го позволява?

– Съвсем прилична снимка е. Освен това, какво ги е грижа днешните алчни за пари политици, Рам? Не се праят на такива моралисти като последните – тя се наведе, сграбчи раменете му и го разтресе. – Хайде, ставай! Какво ти е? Ти им отказа, когато наемаха хора – заради принципите си. А когато нещата се поуталожиха, когато ти предложиха да заемаш старата си длъжност, ти заяви, че няма да падаш толкова ниско, че да снимаш хора, които не уважаваш. Естествено, че няма да пишат за теб.

– Но пишат за теб.

– Да.

– И те снимат.

– Да.

Рам седна и размаха яростно ръце. Разхвърчаха се парченца от снимки. Късче с окото на Джиджа се залепи за влажното му от пот лице, а друго с протегнатия  крак се приземи на ризата му. Рам се разрида.

– Аз те виждам, Джиджа. Като ме погледнеш с тези почернени с каджал очи, коремът ми се обръща, така ми въздействаш. Но с всеки изминал ден го долавям все по-малко. Погледни! – Той вдигна една снимка – беше я направил в градината през зимата, Джиджа видя част от разцъфнал розов храст. – Празна е, няма дух, никакъв дух. Защо ми убягваш, защо? Вече не ме озаряваш. Къде си? Къде си Джиджа?

Тя коленичи и го прегърна. Джиджа не знаеше колко дълго са останали неподвижни – дали час, или цял един ден. Рам помръдна пръв.

– Ела! – рече и я повдигна. Дръпна завесите и от вън нахлу светлина.

– Застани до прозореца – подкани я. – Не, не си трий лицето. Остани така. Искам да те уловя, каквато си.

 

Превод от английски език: Николай Янков