Кужали Маникавел
30/11/-0001
Госпожа Кришнан, Понеже сме неповторими и храбри, Коки и риби, Игра със статуетка
Кужали Маникавел е родена в Уинипег, Манитоба, живяла е на различни места в Канада, а тринайсетгодишна се установява в крайбрежното храмово градче Чидамбарам в индийския щат Тамил Наду. Пише на английски език. Нейни произведения са публикувани в литературните издания Subtropics, Per Contra, Quick Fiction, Caketrain, The Café Irreal, FRiGG и Smokelong Quarterly. Оригиналният й стил впечатлява с дръзката игра с живота и с думите, с необикновеното чувство за хумор, със сюрреалистичното надникване в по-тъмните и озадачаващи човешки преживявания. Дебютният ѝ сборник с разкази „Насекомите са досущ като мен и теб, само дето някои имат криле“ излиза през 2008 г.
Госпожа Кришнан
Днес за малко да си облека нещо с къси ръкави. Всичко предвещаваше лека памучна дреха, докато слънцето не докосна белезите, набраздили вътрешната страна на ръката ми като реки. Те са татуирано свидетелство за личните ми физични закони: когато едно тяло се намира под огромно напрежение, то се опитва да намери излаз за него през най-близко разположените китки. Резултатите са различни: в случай на провал избягвайте да носите къси ръкави.
Госпожа Кришнан някога може и да е носила къси ръкави, например на рожден ден на своя приятелка, докато е учела в колежа. Може да си е пудрела ръцете, но не ги е епилирала. Може да е носела дълга пола, за да компенсира неуместно късите си ръкави.
Твърде вероятно е да не е имала никакви белези.
Госпожа Кришнан трябва да бъде продавана в пластмасови шишенца за по десет рупии. По-ефикасна е от спирулина¹. Тя е като заредени със свръхенергия моркови и спанак, ама без морковите и спанака. Тя разтваря дробовете, съживява мозъка и стимулира прилива на кръв към сърцето. Не се налага да поглъщате нищо – достатъчно е да прекарвате само няколко часа дневно насред огромната и топла госпожакришнановост на госпожа Кришнан, която да ви предпазва от самите вас. Дори ако сте съсипано и безполезно същество на зрялата възраст от двайсет и четири години, госпожа Кришнан ще ви вдъхне увереност, че за вас има надежда. Възможно е дори ръкавите ви неволно да се навият нагоре.
Днес госпожа Кришнан е облечена със синьо сари – сякаш е обвила талията си с морето и го е преметнала през рамо. Казвам ѝ го. На рамото ѝ като мъртва врана виси черна чанта, обаче тази констатация решавам да ѝ спестя. Днес не ми изглежда особено разговорлива.
Госпожа Кришнан има син в Щатите и съпруг, който иска днес да я заведе на вечеря, а това според госпожа Кришнан е глупаво – споделя го, докато ми реше косата. Заявява, че не бива да съм толкова небрежна и да ходя чорлава като плашило. Съмнява се, че втривам в косата си масла. После пък се пита дали изобщо си мия косата.
Явно днес е разговорлива.
Със сплетена коса и със спокойно сключени в скута ръце съм същинско въплъщение на спретнатост и приличие и госпожа Кришнан е много доволна. Не ми казва колко хубаво изглеждам, понеже госпожа Кришнан не лъже – казва само, че изглеждам добре: плитката ми, спокойните ми ръце. Което пък ме вдъхновява да се позамисля над изгледите за бъдещето си. С такава вчесана глава и възпитани ръце бих могла да продължа да уча. Или пък да се хвана на хубава работа и да започна да припечелвам по нещо. Или пък, стига да искам, мога да си намеря свестен мъж и да се задомя. Госпожа Кришнан е убедена, че ще намеря някого, обаче не е сигурна къде. И двете сме мнение, че няма да е тук.
Времето винаги ме подхвърля навън, преди да съм готова да тръгна. Сигурна съм, че тъкмо пристигнах, а неочаквано вече се оказвам навън и съзерцавам как грамадни агресивни облаци се скупчват върху залязващото слънце. Личи си, че утре ще бъде влажен и мрачен ден, който няма да предизвиква никакви противоречия във връзка с късите ръкави. Кулминацията ще настъпи точно в три и четирийсет и пет следобед, когато ще се появи госпожа Кришнан. Тя ще се усмихне и ще седне до мен, без да има ни най-малка представа коя съм. Ще хване ръката ми и ще започне да ми разказва за сина си в Щатите и за съпруга си, който иска днес да я изведе на вечеря. Ако успея да усмиря ръцете си и не забравя да се среша, госпожа Кришнан ще ме увери, че мога да продължа да уча, да си намеря работа или съпруг, което от двете пожелая. Това се случва всеки ден през последните две години. Ако имам късмет, ще продължи да се случва и занапред.
Не знам защо намирам утеха в компанията на човек, който не помни коя съм. Не знам защо тя сяда до мен и ме държи за ръка. Не знам какво ще правя, ако неочаквано състоянието ѝ се подобри и тя си тръгне. Всъщност не знам и дали утре ще вали. Твърде вероятно е да се проясни и денят отново да се окаже подходящ за къси ръкави.
Превод от английски език: Надежда Розова
Понеже сме неповторими и храбри
Джобин се беше облегнал на стената и притискаше изцапана с кръв носна кърпа към лявото си око. Не изглеждаше унил, нито измъчван от болка – всъщност имаше вид на човек, който чака автобуса. Попитах дали не трябва да отидем на лекар, обаче Джобин заяви, че нямало смисъл, понеже онези бяха взели окото му.
Зачудих се какво ще правят с окото на Джобин – някой спомена, че са хора на изкуството, така че наистина нямаше как да отгатна какво ще правят с окото. Може би щяха да си го носят в бутониерата като хризантема. Ако бяха природозащитници, вероятно щяха да му го върнат.
– Знаеш ли какво казваше баба ми? – попита Джобин. – Казваше: седни на слънце, Джобин. Изпъни гръб, мисли за бог и за предците си, които са те дарили с гъста черна коса и остро зрение. Всичко ще се оправи.
Представих си Джобин като малък – с пригладена коса, с огромните му бистри очи, някак твърде големи за лицето.
– Хубаво е – отвърнах.
– Всъщност не е. Постоянно получавах слънчев удар.
– Можем да го поискаме обратно – предложих. – Ще им занеса торта, котенце или нещо такова. Току-виж се окаже, че са го сложили в лед и успеем да намерим лекар, който да ти го постави обратно. Или пък окото ти още си е там, вътре… Дали не…
Джобин поклати глава и нагласи кърпата върху окото си. Аз се облегнах на стената и се зачудих кое е по-трудно – да си върнем окото му или да намерим къде да поседим на слънце.
Превод от английски език: Надежда Розова
Котки и рибки
Той стоеше на тротоара и вадеше бели котета от устата си, които се извиваха в ръцете му като скорпиони, провесени за опашката. Повечето котета избягаха, едно за малко не го прегази кола. Друго се сгуши и заспа в някаква саксия. Той извади пет котета, после се наведе и плю на тротоара.
– Здрасти! – поздравих, макар да бях сигурна, че няма да отговори. Казвах „здрасти“ на всичко – на автобусите, на децата с фунийки сладолед в ръка, на слепците. Никой не отвръщаше на поздрава ми. Мъжът махна с ръка, сякаш да ми покаже, че не иска нищо, че няма време.
– Защо го правиш? – попитах.
– Кое?
– Защо вадиш котета от устата си?
– Що не, алергична ли си?
– Не съм.
– Котетата притесняват ли те?
– Не особено.
– Искаш ли да видиш нещо?
Преди да успея да отговоря, той започна да процежда нещо навън през предните си зъби.
– Мисля, че това е твое – заяви и ми подаде мъничка златна рибка. Моята рибка умря преди около седмица, обаче я бях оставила в стъкленицата, да не би пък да не е умряла.
– Не е моята – казах.
– Разбира се, че е.
– Не е, моята беше черна.
Мъжът погледна рибката и се смръщи.
– Ще повториш ли номера с котетата? – попитах.
– Не.
– Ами утре ще дойдеш ли пак да го направиш?
– Надали.
Видях го как смачка рибката в дланта си като къс хартия. Сигурно ако я бях приела за своя, всичко щеше да е различно.
Превод от английски език: Надежда Розова
Игра със статуетка
Анджали винаги сочеше зъбите си, когато се опитваше да си продаде апандисита.
– Канадски зъби – почукваше ги тя. – Здрави като диамант. А след като зъбите ми са толкова здрави, представете си какъв ми е апандиситът.
За жалост никой не искаше да купува апандисита й, а тя не го проумяваше, понеже в Индия хората постоянно купуват и продават части на тялото си.
– Явно не се търсят апандисити – казах ѝ. – Опитай да продадеш бъбреците си. Или черния си дроб.
– И защо да го правя? Апандиситът е толкова ценен, колкото са и бъбреците – отговори тя. – Мисля, че са ме сложили в черния списък, понеже съм канадка. Ако нямах акцент, отдавна да съм си продала апандисита.
– Не е заради акцента ти, а понеже си някак розова и мускулеста – просветлих я. – Повечето индийки не са розови и мускулести. Събуждаш подозрения у хората.
Искаше ми се Анджали да си замине. Какво друго по-подходящо място за една канадка от Канада! Обаче тя се чувстваше много удобно тук. Беше отседнала в тясна стаичка малко по-надолу по улицата, на която беше и къщата на баба ми, и през по-голямата част от времето изпращаше картички на близките си у дома. Пишеше, че живее в истински индийски град без много крави, но пък с доста черни прасета и кози, които не спират да пърдят. Че пускат водата само два пъти дневно, обаче тя не става за пиене, понеже бъка от опасни зарази като холера, тиф, малария и едра шарка. Пишеше им как денем вижда умрели плъхове, как хората пикаят отстрани на пътя, как токът идва и спира непридвидимо. Веднъж месечно сестра ѝ изпращаше петдесет долара, обаче Анджали искаше да разшири хоризонта си, а с петдесет долара не можеш да го направиш. Затова опитваше да си продаде апандисита. Един следобед дойде в къщата на баба и задърпа входната врата.
– Какво искаш? – попитах през прозореца. Не исках да я пускам в къщата, понеже щеше да ми отнеме много време отново да я изкарам навън.
– Сестра ми пристига – осведоми ме тя. – Вратата заключена ли е? Защо е заключена вратата?
– Ще те заведе ли обратно в Канада?
– Май само иска да се увери, че съм добре, нали разбираш.
– Къде ще я настаниш?
– Мислех си, че понеже тук имаш свободни стаи…
– Не.
– Добре. В такъв случай може да отседне при мен. Ще взема климатик под наем или нещо подобно. Ще отвориш ли вратата?
– Колко време ще остане?
– Не знам. Ей, може пък да се запознаеш с нея.
– Може пък и да те върне в Канада – отговорих.
* * *
Баба ми умря в съня си в бял автомобил „Амбасадор“ някъде между Тирунелвели и Нагеркойл. След кремацията ме помолиха да отида в къщата ѝ да уредя „дреболиите“, макар да не бях съвсем наясно какви са тези дреболии. Къщата ѝ беше разхвърляна и загадъчна, пълна със столове и със сламени рогозки. Имаше и един счупен грамофон, шкаф, натъпкан със стари копринени сарита, тенджери и една трошлива статуетка на Кришна с големината на невръстно дете. Цялата беше нащърбена – като накълвана от милион птиченца. И двете ѝ ръце липсваха, на мястото на дясното коляно зееше голяма дупка. От флейтата му беше останала само ръждива телена плетеница, прилепнала към попуканите му устни.
– Дай ми я – настоя Анджали.
– Защо?
– Защото адски си падам по Кришна. И освен това ще стои готино в стаята ми.
– Хиляда рупии.
– Ще ти дам сто. Когато си продам апандисита.
Една оса изхвърча навън и после отново се шмугна в дупката на коляното на Кришна. Какво ли се бе случило с ръцете? Май бяха счупени.
– Е, как да се сдобия с него? – попита Анджали.
– Срещу хиляда рупии.
* * *
Магазинерът отсреща беше определен за опекун на къщата на баба ми и беше официалният пазител на ключовете. Доколкото усещах, не ме харесваше по три причини:
1. Не умеех да си пресмятам рестото.
2. Още бърках ляво и дясно.
3. Можех да броя само до десет на тамили.
– Искам да те питам нещо – казах му една сутрин. – Какво мога да направя с една стара статуетка?
– Изхвърли я – посъветва ме магазинерът.
– Не е ли нередно да се изхвърлят статуетки на божества?
– Да го беше споменала. Откъде да знам, че статуетката е на бог?
– На бог е.
– Трябва да я пуснеш по течението на река.
– Ще го направиш ли вместо мен?
– Няма.
– Баба би искала ти да го направиш.
– Защо лъжеш така?
– Не лъжа.
– Напротив, лъжеш.
Прибрах се у дома и седнах на верандата със статуетката в скута. Не бях виждала по-окаяна статуетка на Кришна. Издълбаните очички му придаваха вид едновременно на вампир и на слепец. Усмивката му сякаш изчакваше подходящия момент да падне и да отиде при ръцете, където и да се намираха.
– Напомняш ми на онзи тип – заявих, надничайки през дупката в коляното му, – дето не можел да умре и го превърнали в скакалец. Това така и не го проумях. Какъв е смисълът да превръщаш нещо в скакалец?
* * *
По цял ден обикалях къщата и търсех въпросните дреболии, разнасяйки статуетката, опряна на хълбока си като болно дете. Намирах напъхани под леглата сандъци, всичките заключени. Чудех се какво ли има вътре, обаче съм прекалено мързелива, та да опитам да ги отворя.
– Надали вътре има дреболии – казвах. – Хората не заключват дреболии.
Забелязах, че прозорците на някои стаи гледат към други помещения на къщата. Имаха зелени и оранжеви стъкла, а рамките бяха боядисани в бяло, после в зелено и накрая в кафяво. Представях си разочарованието на гостите на къщата, когато понечат да отворят някой от тези прозорци с надеждата да зърнат слънцето или небето. Вместо това обаче пред погледа им изниква друга стая, вероятно с шумно дишащ старец в ъгъла. Доближих главата на Кришна до един прозорец.
– Има нещо мръсно и подозрително в тези вътрешни прозорци – прошепнах. – Не си ли съгласен?
Главата му започна да потропва ритмично по стъклото. Май опитваше да си я разбие.
– Една моя братовчедка го правеше непрекъснато като малка – казах. – Мисля, че още го прави.
* * *
Скоро се изясни, че сестрата на Анджали не идва на гости. Целта на посещението ѝ беше или да отведе Анджали у дома, или да ѝ спре издръжката, понеже изворът на обич, от който бликаше желанието да ѝ изпраща по петдесет долара на месец, беше напълно пресъхнал.
– Ако можех да си продам апандисита, нямаше да ми пука дали тя ще дойде – каза Анджали. – Голяма гаднярка е. Най-голямата гаднярка на света.
Плъзнах пръст по нащърбеното лице и коса на Кришна. Някои парченца явно се бяха отлющили, обаче имаше и множество малки дупчици, осеяли лицето му като гневни черни лунички.
– Все ед