Шармищха Моханти

Улицата


Шармищха Моханти е автор на два романа: „Книга първа“ и „Нов живот“, и е преводач на проза на Тагор. Тя е основател на онлайн литературното списание Almost Island и е инициатор на Almost Island: диалози – ежегодна международна писателска среща, провеждана в Ню Делхи. Моханти е изучавала творческо писане в писателски семинар в Айова. Била е стипендиант в Германия и в Съединените щати. Проявява сериозен интерес към киното и работи с режисьори като Мани Каул и съпруга си Кабир Моханти.

 

Улицата

 

Първа част

 

 

К. Г. Субраманян. Нощи в Малва, 1998. • Реверсивна рисунка върху акрилна плоскост, 128 x 189 cм.

Много след като човекът със зелените кокосови орехи застане на прага, подаде ми кокосов орех с дясната си ръка, леко привел тялото и главата си към мен, все едно двамата изпълняваме ритуал, а вероятно си е точно така; след като децата от църковното училище се изсипят дружно навън, напъплят по стълбите и склона и се разотидат – майките им понякога ги чакат по цял ден на стъпалата на църквата; след като в шест часà продавачът на зеленчуци, а няколко минути по-късно и този на плодове наместят количките си една до друга за удобство на купувачите, а и за да могат да си разказват истории в моментите на затишие, когато няма клиенти; след като фитнес салонът затвори и всички слабички жени, облечени с анцузи или клинове, и то в пълно несъответствие с времето, си тръгнат и паркираните отпред дълги вносни автомобили отпътуват; след като фитнес инструкторите Икбал и Бърнард приключат работа, Икбал изпълни своя намаз на дървения под на салона, а Бърнард прибере нещата си; след като пък самият Бърнард онзи ден ми каза, че това, което правя там, е полезно, но най-добре би било да се разхождам по брега на морето по изгрев слънце – нямало нищо по-хубаво; след като слабите прислужници с изпъкнали кости и забързана крачка свършат с готвенето и чистенето – дейности, с които ще се изчерпва цялото им съществуване; след като жълтите птички спрат да прелитат през клоните на тамариндовото дърво, да друсат и да събарят узрелите му плодове; след като тъмните сенки погълнат стареца, който цял ден седи и наблюдава от балкончето си, а до лицето му се поклаща огромно палмово листо като грамадно ветрило; след като слънцето много-много бавно се спусне към хоризонта – преди Арабско море да погълне яркооранжевото му сияние и да допусне вечерта, но доста след като църковната камбана призове за вечерната молитва в седем часа и дори след като час по-късно тя приключи и хората заслизат мълчаливо по стълбите и по склона, а денят окончателно превали; тогава огромна луна изгрява зад църковния купол; в непосредствена близост до църквата четирима мъже бяха сядат около огъня и пекат чапати сред камарите бамбук, мрамор и дърва, а отстрани тлъсти плъхове чакат за остатъците; пазачите на сградите приготвят самотната си вечеря от скапани зеленчуци, без съпругите и децата си, които са нейде далече в северните планини, толкова далече, че пътуването отнема цели шест дена, госпожо, а докато стане вечерята, мъжете свирят на дървените флейти отделни тонове или недовършени мелодии, които вечерният бриз отнася надолу по улицата до магазинчето на ъгъла, където младежи пушат цигари; тийнейджъри с потници, гащета и бейзболни шапки се облягат на колите и движат телата си точно като в американските филми по телевизията; а накрая всичко замира и светлините по повечето прозорци угасват; свещите в нозете на статуята на Дева Мария в основата на църковните стъпала и в нишата отляво все още горят, което ще рече, че денят е чудесен за човек като мен, който обича да наблюдава пламъка, но разчита на някой друг да го пали; дърветата манго, тамаринд, регия и смокиня почти не се различават едно от друго, въпреки че луната се е издигнала по-нависоко и е зарязала църковния купол сам на фона на тъмното небе; сенките на палмовите листа се промъкват бавничко по тъмната ми стената, а облаците плават мудно-мудно по небосвода; тогава вече улицата поема дълбоко дъх и пламъчетата на свещите по църковните стълби започват да потрепват, а с тях – и самите стъпала; дърветата се доближават едно до друго и образуват гора, в чиято шир мога да се скитам далече от света, за да търся – да търся онова, което би трябвало да е моят живот, но в действителност не е; изплувам отново върху гръбнака на мрачната улица и започвам да се чудя дали чакам да живея и дали чакането също е живот; улицата никога не ти налага избор, тя допуска редуването на прозрение и празнота; когато прозрението се усили и няма къде да отиде, то се превръща в празнота, която бавно и неусетно добива същността и силата, за да се превърне отново в прозрение; ето че улицата въздъхва и раздвижва задръстените с листа канавки, но запазва стаени в себе си неконтролируемите колебания под повърхността на нещата, показва само пламъчетата на Дивали и коледните звезди, възрастните двойки, преодолели житейските си различия и крачещи рамо до рамо в покой, църковната камбана, която бие достатъчно силно, за да ни събуди призори, ако вече сме доловили просветляването, и същевременно толкова тихо, че да не успее, ако още спим; и докато улицата въздъхва и се поклаща, мракът отгоре се доближава и проблясват няколко ярки звезди, пронизали смога, праха и пушека на небето.

 

 

Втора част

 

Тялото може да се поизправи и леко да се приведе, за да поднесе чаша вода на някой, когото уважава, и да утоли жаждата му. А понякога само главата и раменете се привеждат, а ръката е на сърцето в знак на благодарност за онова, което езикът не може да изрази. Улицата познава и двата жеста. Но този път е различно. Изведнъж крехката издължена светлина на зимата изчезва. Тя наедрява и надмогва предишните ограничения. Пристига кукувицата и оповестява нещо повече от пролет, пробуждайки надежди, които осъзнаваш единствено с несломим дух и решителност.

В тялото настъпва обрат и най-пагубното изхвърча на воля. То се издига нагоре не от желание да полети, а от силата на отчаянието. Птици и песни изпълват пространството. Пролетта подмамила птици от местата, където са били цяла година, и споменът за хълма, равнината и гората в техния повик разширява пространството, заемано от улицата. Когато тялото се разкъсва, някои неща се отронват и разсипват като гнили семена. А други, вече са закърнели, се влачат по асфалта като сакати същества с чуканчета до коленете, подпрени на порутена каменна стена гърбушковци, които никога не ще зърнат небето.

 

Пълзят и се влачат покрай продавача на горски плодове и манго, който не издържа повече на слънце и се е преместил от светлата на сенчестата страна на улицата. Старата му количка е древно изобретение, но когато той вдига лявата си ръка и прокарва пръсти през косата си, на слънцето проблясва часовник. Познанията му за времето не са толкова древни, колкото нуждата му. Всъщност онзи, който стои и наблюдава, има древно познание за времето, геологическо дори. Децата похапват горски плодове, поръсени с черна сол, които леко нагарчат и киселеят. В тялото има неща, които все още не са излезли навън на улицата, а са предъвквани и слепени със слюнка, неблагонадеждна връзка. Този път вечерта ще настъпи по-късно – едва когато учениците изядат плодовете и се приберат у дома, но все пак ще дойде. Сумракът ще покрие объркани разкази, в които желанието идва след задоволството, а краят идва преди самото начало. Тя ще донесе знанието, че всеки живот се върти като света, но се показва на светлината според собствените си сезони.

Птиците не се връщат по дърветата си. Прелитат над пламъците, които някой е разпалил в църковната нишата, без да опърлят крилата си. Вътре в къщата една светла душа се бори с тъмнеещата патина на нуждата. Настъпва пълна тишина, докато тази нужда търси съвсем нова нравственост, с която да се погледне. Търсенето ще започне тук, но ще продължи далеч – сред хора и места на други континенти.

Едно дърво се сгромолясва и срутва част от каменна стена. Звукът наподобява експлозия и отеква навътре – в ъглите на стаите, в съдовете и рафтовете с чинии и книги. Кариотата¹ се е прекършила точно на един от снежнобелите пръстени на стройния си ствол, отбелязал съдбата ѝ. Върхът цъфти – зелени топчета, висящи вкупом на огромни гроздове. През годините цъфти само една част от дървото. Сигурно след двайсет години ще разцъфне най-ниската част му част и това ще е знак, че краят на дървото наближава. Стволът ще бъде разрязан надве и използван за напоителни корита, нишките – превърнати в рибарска корда, а от основата ще направят ведро, с което да вадят вода от река или от кладенец. Улицата е като пламък в пълно безветрие.

 

Превод от английски език: Елена Щерева