Кришангини

Портретът


Индийската писателка Кришангини (р. 1948 г.) е награждавана на щатско и национално равнище в Индия за трите си сборника с поезия и един с разкази на тамилски език. Тя е редактор на антология с преводни стихове от поетеси, преводач е на „Майка Кураж и нейните деца“ от  Бертолт Брехт и е автор на множество рецензии за литературни творби, за танцови представления и изложби на изобразително изкуство.


Бос Кришнамачари. Сюжет, 2005. • Маслени бои, платно, 137 x 229 см.

 

Портретът

 

Решението бе взето единодушно и без да се навлиза в подробности относно това чия е първоначалната идея. Заеха се да осигурят с портрет на стената присъствието на дядото, вече невъзможно от плът и кръв. По онова време нямаше как да се направи увеличение на снимка и единственият начин бе да се нарисува портрет. Започнаха с издирване на някаква снимка на дядото.

Стигна се до решение да ползват групова снимка в училището, което той бе основал, и да поръчат на художник портрет в естествен ръст.

Майка ни, към която се обръщахме с амма, захвана да описва тхатха, нашия дядо:

– Имаше остър поглед, така че трябва да обърнете специално внимание на очите му – гласяха изричните ѝ указания към художника. И разказа подробно една случка, с която да подчертае това качество на дядо: – Аппа имаше невероятни очи, пробождаха като игли. Провиниш ли се, не можеш да издържиш на погледа му. Не можеш да го излъжеш. Той никога не повишаваше глас. Очите му винаги бяха изпълнени с обич.

Една вечер аппа се прибирал по тесен еднопосочен път. На пътя изскочил тигър с очи като жарава, но и очите на аппа искрели огнено. Какво да стори? Погледите им се срещнали – и двамата не можели да откъснат очи един от друг. Аппа отстъпил с единия крак назад и полека започнал да се придвижва така гърбом. Тигърът го последвал и така аппа го довел до края на селото. Като видял хора, тигърът се уплашил и избягал в джунглата. А хората, които наблюдавали как тигърът следва аппа, изтръпнали от ужас.

– Такива очи да имаш – хипнотизиращи.

Много подобни истории споделяха познавалите тхатха хора.

И от разказите на ималите възможността да общуват с тхатха растеше уважението към него на тези, които не го познаваха.

Сред сродниците му.

Сред потомците му.

Сред всички негови близки и познати, за които той бе анна, аппа, тхатха, периаппа, мама…

И нещо много повече от тези уважителни думи – извисена душа и учител за мнозина.

Художникът се съгласи да отседне у нас, докато завърши портрета. Къщата бе огромна и престоят му нямаше да наруши ритъма на живот на останалите обитатели, но задачата, с която се бе заел, щеше да им се отрази. Един ден неочаквано откриха, че са привикнали с отначало дразнещата миризма на непознато масло и пропитите от специфични аромати негови дрехи.

Всеки ден всички се надпреварваха да оценяват напредъка в работата му. Това ни караше да се прибираме от училище право вкъщи. Сякаш свещенодействахме, когато пристъпвахме прага на помещението, в което рисуваше, и ни беше страх да влизаме там по тъмно. В нашите представи художникът, който пребиваваше в тази стая, бе изключително смел човек.

По празници, когато си играехме около колоните във вестибюла – същите, които неведнъж безуспешно опитвахме да обгърнем с ръце и които разпалваха желанието ни да пораснем, та някой ден да ги обхванем, – помещението внезапно ни привличаше като магнит. Прекъсвахме игрите си и се връщахме към тях едва след като отивахме да надникнем в онази стая.

Най-сетне портретът бе завършен. Всички се събрахме отново и заобсъждахме къде да го окачим, на кое почетно място да бъде поставен.

Бяхме единодушни, че има голяма прилика с великата личност на дядо ни. Бързо стигнахме до такова съгласие вероятно защото първият, който видя портрета и го оцени като успешно изпълнен, бе уважаван от всички ни човек. Ако в неговите очи портретът изобразяваше дядо подобаващо, значи фактът беше неоспорим.

Обаче портретът продължаваше да всява страх у децата, страх от свръхестественото. Никое от тях не можеше да остане самò с картината, особено ако трябваше да я гледа продължително.

Портретът бе окачен в средата на стената, която измежду четирите стени на вестибюла се явяваше срещуположна на входа и където бе задната врата. Лицето от портрета се взираше настойчиво във всеки обитател, откакто влезе в къщата, докато прекоси не един праг и стигне до задната част.

Меко, нежно червено се стелеше на пода във вестибюла – като онова, което виждаш, когато затвориш очи, легнал на ярката дневна светлина с лице към слънцето. Червеният лъскав под изглеждаше като застлан с тънък копринен плат. Огромен лотос цъфтеше в центъра, вписан в голям квадрат със син кръг в него и в още един квадрат, който непосредствено ограждаше лотоса като с предпазен ров, а намиращият се в средата лотосов цвят бе като очертан с пергел, със стройни ивици от сини листенца около синя сърцевина. Когато танцувах вихрено върху този пищно разцъфнал насред червения под лотос, с наслада си мечтаех как край мен се тълпят хора и аплодират грациозното ми изпълнение, омайващата мелодия и моята хубост. Но когато портретът в своята правоъгълна рамка се настани в просторния празен вестибюл, вече не можех да  се вихря, да пея или да танцувам.

Преди, като легнех на пода по гръб и плъзнех очи наоколо, погледът ми попадаше на инкрустираните в тавана правоъгълничета от цветно стъкло – зелени, жълти, сини, редуващи се така на разстояния и после пак в обратен ред – които, докоснати от слънчевите лъчи сутрин и привечер, блестяха като митични златни сърни и изпълваха сърцето с радост. Но след окачването на портрета, първото нещо, на което попадаше погледът, освен прозореца, бе огромната правоъгълна картина, а остротата на взора на дядо стряскаше, дори още да не си се разбудил напълно.

Понякога се събуждах през нощта и както лежах в тъмното, сърцето ми сякаш биеше лудо в сумрака на огромния вестибюл и ме теглеше да се сгуша при амма. Имах нужда да я почувствам близо. „Хей! Какво толкова страшно има? Просто тхатха е с нас. Където е той, за страх и дума не може да става. Хайде, заспивай и си мисли за него“. Как да ѝ обясня, че тъкмо портретът му причиняваше страховете ми?

Веднъж имах силни болки в корема. След като взех лекарството, ме накараха да стоя пред портрета, докато помазваха челото ми c вибхути¹. Оттогава това се превърна в ритуал за всички във фамилията при приемането на лекарства.

Портретът стана свидетел на обещания и обети, отправени с надеждата тайни и неразбираеми проблеми да намерят решение. Страхът от последствията на допуснати простъпки придаваше сила на тези вричания. Необяснимо как, може би като отражение на големината на помещението, портретът винаги излъчваше прекомерен мирис като от множество хора, сякаш събрали се на празненство.

 

Толкова много промени.

Промени, които се промъкнаха незабелязано и неочаквано.

Появяваха се внезапно,

изникваха като стряскащи духове.

Причините за тези промени

вероятно ще бъдат анализирани много по-късно.

Щяха да се появят предложения

да бъдат предприети различни от случилите се промени.

Умът можеше да привикне да приема промените,

а тялото – да се приучи да се възползва от тях.

Но промените все пак са си промени.

Всяка следваща е просто нова промяна.

Чрез тях не можеш

да нагодиш миналото.

Дали промените се коренят във взаиморъзките, съпътстващи човек още от раждането?

Или се дължат просто на неумението ни да вникнем в живота?

 

Други застанаха начело. Основният корен отслабна, а страничните укрепнаха. Заравнената тераса, гладкият под, разноцветните стъклени правоъгълничета, идеално симетрични по размер и разположение – всичко това изчезна. И портретът бе преместен след дълго обсъждане къде да остане за постоянно. В сегашната обстановка, ако легнеш на пода по гръб, виждаш малък безцветен квадрат, чието предназначение е да пропуска незначителна светлина. Подът пак е червен, но това е червеното на тухла.

„Къща“ и „вестибюл“ се превърнаха в думи, от които вече не струеше простор. Вестибюлът почти винаги бе в полумрак и само по онова незначително квадратче се различаваше ден ли е, или нощ. То остана единствена пролука към небето.

Дали слабата светлина от малката керосинова лампа, която палеха вечер, усилваше усещането за тъмнина и подчертаваше настоящото положение в дома им, или поради обедняването им същата тази тъмнина изглеждаше като оскъдна светлина?

Не само че стените вече не можеха да поберат дългия правоъгълен портрет, но и никъде из къщата не се намираше достатъчно място за него. Започна да им се струва твърде голям. Или стаята не беше достатъчно просторна, за да го вмести, или стената не беше достатъчно висока, за да го окачат или облегнат на нея. Присъствието му се превърна в дразнещ проблем, където и да го преместеха.

Правоъгълната му рамка стана отдушник на раздразнението, което често набъбваше в къщата. Подклаждаше разговорите за надвисналата бедност. При новите хора начело, старите обитатели се превърнаха в бреме. Това също бе от значение.

Водохранилището на двора често се покриваше с дебел слой мръсотия. Заради вятъра беше невъзможно да използват тази вода. Веднъж, малко врабче падна вътре и се удави. Сутрин враните топяха човките си да пият вода.

Портретът отново бе преместен. Сега покриваше водохранилището, за да предпазва водата от замърсяване и от птичата жажда.

Портретът бе поставен с лицето нагоре, а падащите върху му дъждовни капки се стичаха свободно, без боите да ги поемат, и картината блестеше, когато слънцето я огряваше.

Белият гръб на платното пожълтя от непрекъснатия допир с водата.

С времето платът се разкъса, а портретът подгизна, обезцвети се и се обезформи. Махнаха загниващата рамка. Свалиха прогнилото платно. Накрая всичко замина в огъня и стана на пепел.

 

 

Превод от английски език: Боряна Камова

 

 


¹ Светена прахообразна субстанция, използвана в религиозни обреди – Б. пр.