Варун Гровар

От другата страна


Варун Гровар (р. 1980 г.) е строителен инженер, завършил Индийския технологичен институт и Хиндуисткия университет в Бенарес. Работи като сценарист и режисьор за киното и телевизията. Литературните му творби са публикувани в детското научно списание в Chakmak и литературното списание Pratilipi.


К. Г. Субраманян. Риби и вкаменелости ІІІ, 1976. • Теракота, 55.5 x 55.5 cм.

 

От другата страна

 

Опашката беше дълга. Макар че ролята беше съвсем малка, бяха дошли много момчета. Някои сякаш току-що бяха станали от леглото. Не и Джери. Той извади джобното си огледалце и се огледа за всеки случай. Приглади косата си с ръка. Така си вдъхваше увереност. Затова го правеше през 3–4 минути. Сякаш в него имаше някаква аларма, която сама звънеше на всеки 3–4 минути. Ръката му се вдигаше и приглаждаше косата му, вратът му се накланяше малко встрани и сякаш в мозъка му лумваше невронен огън, който му даваше самочувствие: „Ти си човекът, моето момче!“.

Беше точно 10:30. Прослушването трябваше да започне в девет, но още нямаше никой – с изключение на едно момче, което разнасяше чай, и една асистентка, издокарана като за Парижката седмица на модата. Но и тя влезе вътре, без да продума. Остави вратата открехната, за да излиза цигареният дим. И Джери като останалите надникна през вратата в опит да срещне погледа на момичето и тя да каже кога ще започнат или поне да им даде репликите, за да си ги учат. Момичето обаче гледаше някъде отвъд всичките момчета.

Джери извади от чантата си роман и се опита да почете. Книгата се казваше „Ловецът на хвърчила“, беше отпреди 2–3 години, но Джери още не бе успял да я довърши. Проблемът беше, че всеки път забравяше докъде е стигнал и затова все се налагаше да се връща от самото начало. Но за него нямаше значение. Истинската причина да извади романа беше страхът да не му се наложи да говори с някого. Беше се уверил, че всички момчета са на това мнение, и все пак от време на време се появяваше някой нов ентусиаст, който си мислеше, че трябва да се сприятели с всички. Всички страняха от такива момчета и затова всеки си носеше някаква занимавка. Някой си мърмореше нещо със затворени очи, друг четеше вестник или книга, трети се беше залисал с мобилния си телефон, а имаше и такива, които те измерваха с такъв леден поглед, че никой дори не би помислил да ги заговори.

В 11:15 пристигнаха режисьорът на кастинга (господин Субхаш) и главният му асистент (Хусейн). Двамата влязоха направо вътре. Пътьом едно-две момчета го поздравиха, но Субхаш бързо се шмугна в стаята си, без да им обърне внимание. Пет минути по-късно Хусейн и момичето излязоха навън. Тя обясни на английски изискванията за сцената и каза, че търсели истинска страст. Първият знак, че парите ще са много малко. Но в онзи момент никой не попита колко точно ще получат. Хусейн раздаде ксерокопираните реплики. Бяха четири, но сцената беше дълга, пък и две от репликите бяха готини. (Едната беше ругатня – значи щяха много да ѝ ръкопляскат.)

– Ще започнем след 15 минути – каза момичето и излезе. Хусейн обясни, че във филма имало още 4–5 сцени със същия герой, а ролята можело и да се разрасне, затова да играели сърцато. Това беше вторият знак, че няма да им платят. Джери погледна към едно-две момчета, които се усмихнаха криво-ляво зад гърба на Хусейн и наум го нарекоха „идиот“. И Джери така го нарече. През последните два часа и половина за пръв път се поглеждаха.

Очите им се срещнаха, всеки прецени останалите и после взе репликите и се върна на мястото си. Джери пак извади джобното си огледалце и се огледа. Знаеше, че в този момент всички правят така.

 

Превод от хинди: Лилия Денева