Гаган Гил

Из „Ненавременно желание“, „Туп-туп сърце туп-туп” и „Буда в мрака”


Гаган Гил е родена през 1959 в Делхи и пише на хинди. След дългогодишна кариера като литературен редактор в The Times of India и Sunday Observer тя се посвещава на творческото писане. Автор е на стихосбирките: „Един ден ще се завърне момичето” (1989), „Буда в мрака” (1996), „Ненавременно желание” (1998) и „Туп-туп сърце туп-туп” (2003). През 2007 издава сборника с есета „Сънливи в Делхи”, а през 2008 пътеписа „Безмълвен”. Гаган Гил е награждавана с няколко национални награди за литература. Нейни стихотворения се превеждат и включват в антологии на английски език.
 
Арпана Каур. Състрадание, 2008. • Маслени бои, платно, 122 x 183 cм.
 

 

Из „Ненавременно желание”

 

 

 

Да си просяк

 

Да си просяк –

сякаш бездомен

в царството Божие
Да си отхвърлен

сякаш

от царството Божие

 

 

 

 

Всяка любов

 

Пристъпи ли прага ти, всяка любов най-напред пита: „Можеш ли заради мен да скочиш през прозореца? Можеш ли сърцето си да прободеш?”. Всяка любов пита: „Можеш ли да полетиш с мен, с ампутирани ръце?”.

 

Пристъпи ли прага ти, любовта не бърза да си тръгва. Непременно трябва да поеме към някоя планина или долина. Към море или река. Появява се внезапно пред дома ти и иска да знае дали ще тръгнеш с нея и да потънете заедно.

 

Любовта ти отпуска достатъчно време, преди да умреш.

 

 

 

 

 

 

Из „Туп-туп сърце туп-туп”

 

 

Диря в дъха ми

 

Диря в дъха ми
Диря в дъха ми

 

Диря от пушек

Диря в дъха ми

 

Диря от пушек
Диря от кола

 

Диря от пътуване

Диря в дъха ми

 

Диря от пътуване
Диря от загуба

 

Диря от забрава

Диря в дъха ми

 

Диря от забрава
Диря от блуждаене

 

Диря от изсъхнали сълзи

Диря в дъха ми

 

Диря от изсъхнали сълзи
Диря от мокро дърво

 

Диря от неизречено

Диря в дъха ми

 

Диря от неизречено
Диря от нечуто

 

Диря от изтръгнат дъх

Диря в дъха ми

 

 

 

 

 

Из „Буда в мрака”

 

 

Апатия

 

Земята

плуваше

на повърхността

 

Потънала

гледаше тя

под водата

 

 

 

 

Мравки

 

Мравките бяха забравили пътя към дома.

Вървяха и прокарваха линия между сънищата и телата ни. Паметта им пазеше разпръснато невидимото им брашно, разпиляно от друго време на друго място. Обикаляха земята от единия край до другия и го търсеха. Забиваха зъби във всяко живо и мъртво нещо. Движението им така облекчаваше мъките на земята, че посоките се завъртаха объркани. Полюсите се преместваха. Ала никой не знаеше за мъката на мравките.

Някога, много отдавна те може би са били жени.

 

 

 

 

Превод от хинди: Елица Константинова