Гаурав Соланки

Защо е прегръдките ти няма рибки?


Гаурав Соланки е роден през 1986 г. в Раджастхан. По образование е електро-инженер. Известно време работи в сп. „Техелка“. В момента е автор на свободна практика в Делхи. Публикува стихове и разкази в различни списания. Все още няма издадена книга.

 

Парамджит Синх. Без име 22, 2009. • Маслени бои, платно, 75 x 49.5 см.

 

Защо в прегръдките ти няма рибки?

 

Сини очи

 

– Ама очите ти не са сини?…

Помня, че това беше първото, което й казах. Малко по-рано раздразнителното момиче, наследило всички добродетели на своя грубоват земевладелски род, ми беше толкова непознато, колкото и високото момиче с очилата зад него или пък усмихнатото смугло момиче още по-назад. Търсех автори за едно списание и тя беше дошла да се представи със стихотворение. Първото, което видях надраскано с червено мастило върху набързо откъснатата страница от бележник календар, беше името Нилакши¹, и изстрелях въпроса неволно, вдигнал поглед към дълбоките ѝ черни очи.

А тя избухна – ама че глупости!

Като чух тона ѝ, тутакси започнах да усуквам и да се извинявам, заеквайки, но тя оправда очакванията ми и остана неумолима:

– Мен ли ще преценяваш, или материалите ми?

– И двете…

При този отговор тя изригна като вулкан. И не млъкна, докато усмихнатото мургаво момиче зад нея не я изведе. Аз слушах мълчаливо, а след като всички си тръгнаха, се посмях от сърце. Отдавна не се бях смял така.

На входа на пазара Чоупар откъм вътрешния двор има книжарница – „Нашънъл Бук Дипо“. В книжарницата има едно помещение като склад, в което хвърлят залежалата стока. Онзи бележник календар, излязъл през декември 2004 година, упорито не се продаде две години, поради което и той се озова в склада. Под него имаше две-три книги с художествена литература, а няколко месеца по-късно отгоре му също се понатрупаха неща.

Дори големите събития дишат и живеят като най-незначителните и дребнички случки. За своето проучване някакво момиче търсеше книга от млад автор, който не се продава добре. Момичето обясни какво му трябва на седналия на касата на „Нашънъл Бук Дипо“ Раманудж Панде и той изпрати Дипак да донесе някои неща от склада. Дипак донесе три-четири книги, сред които се оказа и бележникът, на чиято корица със златни цифри пишеше 2004. Момичето си избра една стихосбирка и се усмихна. Омагьосан от усмивката ѝ, Раманудж Панде добави към покупката ѝ и бележника като безплатен подарък.

Стиховете ми много харесали на Нилакши. За дисертацията си впоследствие избрала друга книга, а моята стихосбирка държала на нощното си шкафче, та да я разлиства преди лягане. Преписала няколко стихотворения в бележника и един ден откъснала една от въпросните страници и ми представи стиховете за печат от свое име. Не ме познаваше. И аз не я познавах. Бележникът календар започна по малко да опознава поезията, а поезията – бележника.

 

 

Разказ за мрака – разказ на майката

 

От много време не сме гледали някой филм заедно с майка. Включвам телевизора.  Мама си взема плетката.

Минава време, а тя нито веднъж не е погледнала към екрана. Разбирам, че иска да ми каже нещо.

– Нилакши не е добро момиче – оповестява тя.

Аз мълча.

– Може и да е… ама не ми изглежда така.

Внимателно подбира думите. Майка никога не е виждала Нилакши, дори по телефона не е говорила с нея, но мине не мине, категорично заявява мнението си. Освен това знае, че изобщо няма да я послушам.

Навън е тъмно. Спомням си за Нилакши. Иска ми се да възразя някак на обвинението на майка, обаче нищо не успявам да кажа.

– Не е за теб… – продължава майка.

Ставам и излизам. На двора кръжат прилепи. Нещо си казват и на връщане по шума, който чуват, разбират дали срещу тях има нещо. Иска ми се да им отговоря някак. Колко ли е отчайващо да бърбориш непрестанно, без никой да те чува?

Отвътре майка се провиква, че рекламите са свършили. Иска да гледаме филм заедно, обаче на мен не ми се влиза.

Зарязвам Нилакши и поезията и двамата с майка обсъждаме какво ли не, но заговорим ли за онези две неща, някой от нас непременно се ядосва.

Навън е небето, на него има мрак, в мрака има прилепи, а в тях има глухота, в тях има отчаяние, а в отчаянието съм аз, в мен е майка, в мен е и Нилакши, в мен е и поезията.

В майка има ужасяваща празнота. Днес майка цял ден плете. Самотна е.

 

Парамджит Синх. Без име, 2007. • Маслени бои, платно, 213 x 365 см.

 

Късметлия си ти, глупчо…

 

– Сикхка ли си?

– Не знаеш ли?

Гледах я ококорено. Минали бяха три месеца от първата ни среща, а не знаех коя религия изповядва тя. След това кафето пред мен изстина. После мракът се сгъсти. А после хората по столовете под червените чадъри с марката на „Нескафе“ оредяха. После  телефонът ми звънна два пъти. После шнолата ѝ се откопча и дългата ѝ коса се развя във въздуха. Преди това се гледахме мълчаливо и се усмихвахме.

– Ама наистина ли си сикха? – попитах отново.

– Да, сикха съм.

Имаше трапчинки на бузите. Страните ѝ бях червени като ябълки, а лицето ѝ притежаваше някак свещена мекота. В очите ѝ имаше пламъче, а в дългите ѝ коси – страст. За пръв път забелязвах, че всичко у нея е сикхско. Как така не го бях установил по-рано?

– Не си ми казвала…

– Нищо няма за казване. Ти каза ли ми, че си глупчо?

Държеше ме за ръката, докато говореше. Сега си я издърпах.

– Разсърди ли се?

Потвърдих нацупено.

– Цяла нощ ще будуваме и ще ти повтарям, че си глупчо. Откъде си се научил да стоиш буден и след полунощ, а после да спиш до десет?

– Не се дръж като майка. И една ми е предостатъчна.

– Късметлия си ти, глупчо.

– Ако свикна с две майки, после ще ми е трудно.

– Защо?

– Ти ще се омъжиш за някой Суквиндар Балджиндар с чалма, нали…

– Ще се омъжа за Сидхартха, който толкова ще се притеснява да бъде мой съпруг, че ще заспива чак след полунощ.

Минали бяха три месеца от първата ни среща. Не говорехме за нищо друго освен за кино и за любов. Не знаех дори дали обича солено, или сладко. Не знаех със сигурност нито къде живее, нито колко голямо е семейството ѝ. Не знаех и коя зодия е, нито кога е рожденият ѝ ден. Обаче, да, обичах я и през онази нощ под почернялото от облаци небе Нилакши ми обеща да се омъжи за мен.

Какво повече му трябва в живота на един разхвърлян младеж, на когото му е досадно да се бръсне?

 

 

Защо в прегръдките ти няма рибки?

 

Иска ми се да ѝ разкажа приказка. Съчинявам най-хубавата приказка на света, а после я прибирам някъде и я забравям. Тя е привикнала с чезнещата заедно с оредяващите ми коси памет. Само се усмихва.

Въпреки това ѝ се иска да си поговори с дясното ми рамо. Прошепва му нещо на ушенце и двамата се разсмиват. Нейните рамене са покрити с облаци. Не мога да видя по-надолу от раменете ѝ.

– Суприя казва, че в прегръдките на Рохит има рибки. Как така ще има риби в прегръдките му? Няма ли да умрат без вода?

Усмихвам се. В последния миг на усмивката си спомням приказката. Тя казва, че ѝ се пие чай. Научил съм се да правя чай и се залавям да ѝ приготвя. Захарта е свършила, но докато тя отпива, ми се струва, че всъщност захарта не е свършила.

– Защо в прегръдките ти няма рибки?

– Трябва да погледна под раменете ти.

– Кога ще ми разкажеш?

– Откъде разбра, че имам нещо за разказване?

– Пише го в чая.

– Да ти разкажа ли за първата си любима?

– Не, за друго.

– Да ти разкажа ли за момчето, седнало върху кулите от пръст?

– Не, разкажи за момиченцето, което кара велосипедче. Какви са тия кули?

– Много въпроси задаваш.

Тя се дразни. Сеща се, че трябва да отиде в банката преди пет часà. И когато тя си спомня, часовникът се връща на четири и половина. Много му се ядосвам. Щом тя излезе, първата ми работа ще е да го счупя.

– Какво става между Суприя и Рохит? – питам.

– Не знам…

Знам, че знае. Предполага, че банката ще е затворена. Не отива. Погалвам часовника. После започвам да ѝ разказвам приказка за един дворец. Казва, че иска да ѝ разкажа за мач по крикет. Аз пък отвръщам, че ми се гледа филм.

– Кой? – пита тя.

Срам ме е да ѝ кажа. Тя казва заглавието и аз признавам. Бузите ми горят.

Косите ѝ шумолят, лицето ѝ е тъжно, на шията ѝ има бенка, чак до раменете ѝ се спускат облаци.

– Какви са прилепите?

Този път пита раменете ми и понеже не получава отговор, лицето ѝ започва да се разкривява.

– Можеш ли да плуваш? – питам я.

Отговаря, че може.

Накрая изтърсвам, че съм си спомнил за вкъщи, за градчето сред пясъците. Иска ми се пак да се родя и да порасна в онзи дом. Не, не искам да порасна, искам да си живея като дете там. Спомням си ясно и филма в четвъртък вечер. Помня и речта на Ваджпеи² в долната камара на парламента. Помня и излизащия на хинди „Сарвоттам“ и споменът извиква сълзи в очите ми. Добре помня и публикуваната в него биография на Браян Лара³. Помня един летен следобед без електричество и черната пясъчна буря. Помня и бурите, които не съм виждал с очите си, но за които съм чувал, че отнасят хора. Добре помня и разказа в една английска книжка за някакъв директор на поща. Не му помня името, но мога да го потърся. Помня и един приятел от първи клас в селското училище, чието име съм забравил, но пък си спомням друг приятел от училището в градчето – на него му помня името, не помня от кое село беше. Живееше на пансион. Беше гледал филма „Дракула“ и ми го разказа. Сигурно вече се е оженил… И деца може да има. Сигурно и досега чете онзи вестник на хинди, сигурно и досега бързо примигва с очи, докато говори. Спомних си и разказите за привиденията, които нощем идват на покрива на женското общежитие. Помня и мача, който се игра два дни, а ние се бяхме хванали на бас за по десет рупии. Прекрасно помня и господин Шамбхудаял. Каза, ми че имам творчески потенциал, а аз се зарадвах, без дори да знам какво означава това. Помня и един беден старец, който всеки ден идваше да иска стара хартия, а като му откажеха, се караше. Сигурно вече е умрял. Помня и едно момиче, което колкото повече си припомням, толкова повече ми се изплъзва.

Тя е забравила за прилепите и ми е купила аспирин. Смъкнала е облаците. Аз съм ги поел. Изстискал съм вода от облаците и в прегръдките ми са заплували рибки. Разбили сме стената и вървим в селото отвъд. Оттатък има сладостен мрак, който понякога ѝ се струва резлив. Сложила е върху езика си люто зелено чушле и го сдъвква с леко свистене. Казвам ѝ „захарче“, а тя, каквото е захарче, се киска.

Малко по-късно казва:

– Разкажи ми за момчето, седнало върху кулите от пръст.

Отговарям, че ще ѝ разкажа за момичето с велосипедчето. Пита ме на мен коя история ми харесва най-много? Не ѝ казвам. После ме пита коя история ми е най-неприятна. После изобщо забравя да пита. После казвам:

– Нилакши… – И после нищо.

 

 

След страха

 

Седемгодишен съм. Мама ме изпрати да взема мляко от жреците. Те живеят в храма, може би затова всички наричат къщата им „дом на жреците“. Шипи ми каза, че жреците не са богове. Видяла един старец от къщата им да пуши увита от листо цигара и оттогава убеждението ѝ се затвърдило още повече. Като я питам кои са боговете, се обърква и се замисля. Шипи е по-голяма от мен, пък дори да не е, такава ми изглежда. Обхваща половината си буза с ръка и се замисля, а в моите очи става още по-голяма.

Вземам ведрото и тръгвам. Може би затова така му викат, понеже ти е ведро да го носиш. Шипи е седнала на прага на къщата им. Като вижда, че съм сам, тръгва с мен. Обещава ми, че ако я взема, като се върнем, ще ме научи да играя крикет. Отговарям, че дотогава ще се мръкне, а тя се съгласява – да, дните вече са станали по-мънички. Вдигам глава и поглеждам към небето, като че ли ще зърна лицето, коремчето или нозете на деня.

Облякла си е нова рокля – малко над коленете. Казвам ѝ, че роклята е стара, затова ѝ е окъсяла. Обръща се с гръб към мен, показва ми етикета отзад като доказателство, че я облича за пръв път. Докато се мъчи да ми покаже етикета, едно от копчетата ѝ се разкопчава. Сега като ходи, роклята се смъква от рамото ѝ. Пред мен е. Спирам я и ѝ казвам, че едното ѝ копче се е откопчало. Казва, че се срамува. На мен това ми допада. По-висока е от мен. Налага се да се повдигна на пръсти, за да закопчая копчето. После отново тръгваме един до друг. Признавам ѝ, че много ме е страх от кучетата на жреците. Съветва ме никога да не гледам кучетата в очите, иначе се дразнели. Аз пък ѝ казвам никога да не тича, когато наблизо има кучета. От майка го знам. Като си спомням за майка, ми се струва, че трябва да ускорим ход, иначе ще закъснеем и мама ще ми се кара.

Пътьом се налага да минем през държавното училище. Навсякъде има катинари, но вратата на една стая е счупена и можем да влезем. Промушваме се оттам и понякога си играем в стаята. Обаче днес бързаме, затова просто преминаваме.

Храмът на Рама е извън селото. Оттук започват високи пясъчни дюни, а една от любимите ни игри с Шипи е да се търкаляме и пързаляме по тях. Тя остава да чака отвън. Когато излизам отвътре с млякото, тя оглежда дюните с копнеж. Напомням ѝ обещанието да ме научи на крикет и тя поема с мен обратно малко натъжена. Дните са толкова кратки, че докато се връщаме, вече се здрачава.

Пътят през училището е пуст. Вървим, хванати за ръце. Зад нас се чуват нечии стъпки. Обръщам се да погледна. Не, Шипи първа забелязва, че синът на жреците, Атул, върви подире ни. Тя ми доверява шепнешком, че не го знае как се казва, но не бил добро момче. Неочаквано цялата се разтреперва. И аз се обръщам – той върви и пуши. Всеки ден го виждам, обаче днес и у мен плисва вълна от страх. Забързваме и след малко почти хукваме. Пред строшената врата на класната стая Атул ни настига.

Шипи е на осем години. Тя е най-добрата ми приятелка. Носи къса розова рокля с широка пола. Здраво стискам ръката ѝ. Атул е пет-шест години по-голям от нас. Разрошва косата ми – никак не ми е приятно. После издърпва ръката на Шипи от моята. Очите ѝ са пълни със сълзи. Цялата трепери. Плюя си на петите от страх и малко по-нататък спирам. Няколко пъти хуквам и после се връщам. Вечерта е хладна, но целият съм плувнал в пот. Нищичко не проумявам. Иде ми да се разрева, обаче от страх не мога и да плача.

Когато пораснах, гледах по телевизията една реклама – след страха е победата…

Не, след страха не е победата. След страха има една класна стая, в която ръката на промъкналия се вътре Атул се пъхва под късата рокля на Шипи и плъзва още по-нагоре. Отвъд страха аз стоя до мръкнало пред онази стая и след като Атул излиза и отново разрошва косата ми, се показва Шипи – хълца и плаче. Отвъд страха има гъст мрак, след който никога вече не питам Шипи кои са боговете.

Четири часа след страха лягам да спя, без да кажа на никого за Шипи.

 

 

Момче на четиринайсет

 

На четиринайсет години съм. Да си на четиринайсет е все едно да си нищо. По брадичката ми започват да никнат редки косми. Когато ходя да се подстригвам, много ме е срам да помоля бръснаря и да ме обръсне. Всеки път се връщам небръснат и космите си растат, където им хрумне. Вече не съм дете, обаче и възрастните не ми дават да седя с тях. Момичетата, с които допреди няколко годни се боричках, днес вече се плашат и странят от мен. Тях ги смятат за големи, а четиринайсетгодишното момче е сред най-презрените твари у дома и над главата му винаги кръжи съмнението на околните. Мама вече ми се кара, когато се мотая вкъщи по гащета. Четиринайсетгодишните момчета не обръщат голямо внимание на пъпките, които напипват по лицето си, докато се мият, обаче тъкмо заради тези пъпки околните смятат момчетата за пораснали. Четиринайсетгодишното момче сънува невероятни и опияняващи неща, които понякога просто не може да понесе. Всяка сутрин се срамувам от тези свои омайни сънища, сам се укорявам и се старая да се стегна.

Идват сватовници за сестра ми. На мен не ми казват, обаче аз знам. Никак не ми е приятно, че сестра ми ще се жени.

Кака приготвя пури⁴, кака пържи дахибари⁵, кака си скубе веждите, кака облича сари, кака плаче. Когато тя влиза вътре, за да извади новия сервиз, остава там малко да си поплаче. Кака пише нещо с химикалка върху дланта си, после търка, за да го изтрие. Питам я защо плаче, а тя ме избутва и излиза. Майка ме смъмря, че това било женска стая, че не бивало да стоя там. Не я слушам и оставам в тъмното. Мама бърбори като луда. Някой се провиква, че трябва да купим кашу от пазара, обаче мама не чува. Отпред спира кола. Вкъщи настава паника.

– Сидхартха, донеси ми шала – провиква се майка, а аз не спирам да се чудя защо плаче кака.

Мама излиза навън, а другите жени и момичета остават в тъмната стая.

– Добре сложен е – казва вуйна с такъв тон, че всички приятелки на кака започват да се кискат.

– Какво работи?

– Какво значение има?

Пак кикот.

– Красив е…

Братовчедка ми ощипва кака по ръката и тя не се разплаква. Защо?

– Как се казва момчето? – пита някой в другата стая.

– Атул…

И сякаш по стените на стаята се посипва пепел и всички освен мен започват да изчезват. Таванът се разтърсва, напуква се и започва да се рони. Както си лежа, виждам луната, върху която седи Шипи, върти чекръка, преде и хлипа ли хлипа. Нишката ѝ е с цвета на мечтите – сивкава. Викам я, но Шипи не говори с мен. Пише върху нишката и ми изпраща послание – пита ме как спя нощем. Долепям длани, падам на колене, скубя си косите, удрям се по гърдите, но Шипи не чува.

 

 

Разказ за мотор и очакване

 

Беше много настръхнал ден, ама просто няма накъде. Като гледам как пече слънцето, сякаш не едно, ами четири слънца едновременно греят. Навлязъл съм в парка, подпрял съм мотора на едно дърво, седя отгоре и чакам Нилакши. Досега все тук се срещаме, без да сме си определяли среща.

След малко започва да ми се струва, че целият свят ме пренебрегва. Пазачът, който мете, не ми казва да се дръпна. Не му е удобно, обаче мълчаливо мете листата под гумите на мотора.  Питам една жена, която минава край мен, колко е часът, но тя не ме чува. Момичето от рекламата на сапун върху временната ограда от отсрещната страна на улицата, така се е извърнало от мен, все едно ако ме погледне, оградата ще падне. На мястото, където съм застанал, всеки ден има продавач на чай. Вчера дори се сдърпа с шофьора на една кола за това място, обаче днес гласи количката си далеч от мен. Звъня на Нилакши, но тя не смята за нужно да отговори на обаждането ми. В този много настръхнал следобед започва да ми се струва, че съм едно нищо. И усещането е толкова силно, че направо ми иде да се самоубия. Много съм жаден. Ставам адски неспокоен. Звъня на майка, а тя е намерила някакви мои стихотворения и ми ги чете. Искам да се уверя, че съществувам. Нужно ми е нещо, което да ми помогне да видя себе си, обаче мама се ядосва, скастря ме да се прибирам бързо и затваря телефона. Напоследък често ми затварят, щом чуят гласа ми.

Иска ми се това дърво да отрони върху ми някое листо, затова започвам да крача под него, обаче то не ме докосва. Явно Нилакши е видяла, че звъня аз, затова не вдига. Тръгвам да търся телефонна будка, и в бързината забравям, че съм оставил ключа на верижка с буквата „Н“ в мотора си „Хонда“ от 2005 година. Забравям… Не изобщо не подозирам, че седналият в отсрещното фотографско ателие безработен Ранвир не само играе карти. Забравям, че продавачът на чай няма да ме познае и няма да си спомни за никакъв мотор. Забравям, че момичето отсреща, което се мие със сапун, не е живо момиче, а реклама. Забравям, че когато полицаят ме попита, няма дори да си спомня номера на мотора си. Не знам, че Ранвир няма пари, а жена му страшно иска да има мотор.

Нилакши тъкмо вдига телефона, когато през стъклото на кабината виждам как един младеж, който не знам, че се казва Ранвир, яхва мотора ми и отпрашва на скорост. Тя вдига, обаче нищо не казва. Пък и какво да каже? Номерът, който съм набрал, не е на Нилакши. Забравил съм, че последното 765 не е 865… нито 378… нито 475…

Открай време не помня числа, а пък има една Нилакши, на която е жизненоважно да се обадя, обаче Ранвир не знае това. Ако знаеше, сигурно щеше да вземе само мотора. Знам, че не е сега моментът да размишлявам над всички вероятности, но го правя. Кражбата на мотоциклет е нещо обикновено, обаче кражбата на мобилния телефон и на всичките номера вътре в него е дотолкова необикновена, че когато един следобед години по-късно си отчупва залък хляб и изведнъж си спомня за нея, той се разплаква.

 

 

Разказ за името (за фон)

 

– Нилприт… ама що за име е това?

Беше в настроение да я дразни, обаче на нея изобщо не ѝ харесаха шегите с името ѝ. Все пак запази спокойствие.

– Защо не си избереш някое по-готино име…

– Ти ми избери – гневно изстреля тя, той се позамисли и тутакси избра – Нилакши.

Ето така първата му любима стана Нилакши, която завърши медицина и замина за Русия, а името ѝ беше татуирано малко над китката му, ами с малко „и“. Ето как името на моята Нилакши всъщност е било Нилприт, а Нилприт е станала Нилакши, докато се смеела и пиела банановия си шейк. Това станало много преди срещу една усмивка тя да получи от господин Панде от „Нашънъл Бук Дипо“ бележник календар. Обаче Нилприт завинаги изписала Нилакши на челото си, точно както прибирала в шкафа си десетките подаръци, които получавала, и колкото и да е странно, запазила дори обвивките от шоколад.

Всъщност дори името, с което я обичах, ѝ беше подарък от някого. Обаче тя разказваше, че когато била на четири дни и бомбайските ѝ леля и чичо дошли да я видят, пъстрата ѝ леля я погледнала иззад сините стъкла на очилата си, заблудила се, че очите на бебето са сини, и оповестила, че то ще се казва Нилакши. Чичото бил координатор на актьорите в една продуцентска къща, чиято директорка се казвала Нилакши. Нилакши, която учела медицина в Томск, и Нилакши, която снимала филми в Бомбай, в действителност или съществуват, или не съществуват, но ако съществуват, хората, които ги обичат, сигурно обичат точно тях, а не някоя Вандана или Дипшикха.

Аз съм влюбен в друга Нилакши, получила името си като дар от друг.

 

 

Момичетата, които забравят

 

Парамджит Синх. Без име, 2006. • Маслени бои, платно, 107 x 107 см.Беше време на портокалови мечти и на кървавочервени портокали. Беше време на потънали под водата оризища, които мярваш, когато надзърнеш крадешком от прозореца на климатизираното купе на експреса „Шатабди“⁶. Беше време на дълги влакове, на високи сгради и на шумолящи банкноти с лика на Ганди. Беше време, когато ученолюбивите повтаряха ли повтаряха „Рам върви“, „Сита пее“, „Мохан не идва“. Беше време, когато цяла седмица е уикенд. Беше време на празници, на бдения, на тържества. Беше време на момчета с атлетични тела и на опияняващо нежни момичета, които носят на пръстите си халките от пушека на миналото.

Беше времето на меда „Дабур“, но един бог знае как по градските балкони непрекъснато се умножаваха пчелните кошери, а по акациите в селата – бодливите листа.

Беше страстно и красиво време, но кой знае защо ние изпълвахме дробовете си с огнен вулкан и дъхът ни беше горещ като разтопено олово, очите ни сипеха лава, поведението ни беше приятелско, но и нападателно, та чак плашещо, искаше ни се гласът ни да звучи романтично, обаче въпреки това ругаехме така, че на човек му идеше да наведе засрамено глава.

Кака си беше дошла. Петгодишната ми племенница по цял ден бърбореше, че мама е изоставена, а пък мама за всяка дума я биеше по десет пъти. Детето си поплакваше, после изтриваше сълзите и отиваше да играе, а след това правеше за куклите си къща от кашони. Забравяше за всичко и викаше баба си да види куклената къща, майка я хвалеше, галеше я, хлопаше на вратата на къщата и неволно започваше да нарежда. В очите на майка бликваха сълзи, все едно реже лук, и тя шамаросваше невинното момиченце. По цял ден вкъщи все караници, викове и извинения.

Известно време сестра ми също изведнъж ревваше, както си говори, и после с часове лежеше, заровила лице във възглавницата. Но постепенно това престана. Кака започна да излиза. Малко по малко възстанови старите си познанства отпреди сватбата. Един ден я чух през смях да казва на една съседка, че вече е есен, а никой от роднините на мъжа ѝ не идва да я вземе. Кака се беше върнала преди шест месеца и наистина се смееше.

Приятелят ми от детинство Сандип още ми пише писма. Станал е психолог и понякога ми праща пълни безсмислици. В това писмо ми е написал, че в мозъка на момичетата имало някакво вещество мимак, заради което те бързо забравяли.

Все едно съм във влак. На двете съседни седалки седят две момичета. Заговарят се, колкото да минава времето. Едното казва, че учи масови комуникации в университета „Джавахарлал Неру“. Другото отговаря, че е софтуерен инженер. После двете се заговарят за оръфаните и избелени шалвари. Второто момче казва на първото, че в интернет има някакъв сайт „Оркут“, в който се запознаваш с хора, търсиш стари приятели, а после с тон, все едно си издава козовете, заявява, че там можеш и да четеш какво казват другите. Другото момче заявява, че и то ще се включи. А после влакът спира, момичетата слизат и се прибират по домовете си. До вечерта напълно са забравили една за друга и когато няколко месеца по-късно първото момиче чете новините по някакъв новинарски канал, второто момиче гледа телевизия и похапва полуфабрикат на „Маги“ преди работа, всичко е съвсем обикновено, няма никакво радостно удивление. А аз не мога да забравя и двете.

Както когато Нилакши е много радостна от нещо. Седя под един червен чадър на „Нескафе“ и се взирам в очите ѝ. Върху масата пръстите ѝ потропват в такт с песента „Открадни ни от самите нас“. Обичам я, а днес непостоянното ѝ съзнание е в кулминацията на непостоянството си. Решила е на всяка цена да се шегува с нещо. Иска ѝ се да каже нещо объркано, което самата тя не знае, преди да го изрече. Изгаря от желание днес на всяка цена неочаквано да обещае нещо лъжливо на някого и аз ѝ предоставям сцена. Изведнъж тя изтърсва, че ще се омъжи за Сидхартха, който от притеснения заради сватбата с нея ще заспи чак след полунощ, а после тутакси забравя какво е казала, както забрави, че в дипломата от училище името ѝ било Нилприт, а като мъничка всички са ѝ казвали Шипи. Цялото ни поколение е такова – иска да изтрие като с мокра гъба спомените от пропиляното си детство и на тяхно място да напише с червено-сини букви Калифорния, Лондон или поне Бомбай. По новому Мумбай.

Кой знае какво си спомня майка, че без да е виждала Нилакши, мине не мине, с повод и без повод ми повтаря, че тя не е свястно момиче.

 

 

Загуба (отломки)

 

– Какъв е смисълът на шестата страница от дисертацията си някой да напише: „Посвещавам на първата буква от английската азбука А“?

Продавачът на чай мълчеше. Бях дотичал от онази телефонна кабина и вместо да се развикам, вместо да вдигна врява и да хукна след мотоциклета си, бях задал на продавача на чай този въпрос. Той ме погледна объркан, но мълчеше. След това отупах джобовете си, търсейки мобилния си телефон, а той бил в левия джоб на ризата на Ранвир, затова не го намерих, хванах се за парапета на парка и се строполих на земята.

Предишната вечер ме беше обзело желание да науча панджаби. Разкарах всички останали вестници и домъкнах „Джагбани“, който не само аз, но и никой вкъщи не можеше да чете. Отидох в библиотеката и започнах да преглеждам само панджабските книги, които не бяха повече от двайсет. Разгръщах ги и се взира в буквите, все едно гледам картинки. Наложи ми се в онзи бележник от 2004 година да пиша на панджаби.

Обикновено никой не ходеше до етажерките с онези книги. Не мога да кажа със сигурност дали и аз ходех там, или само така ми се струваше.

Онази вечер също седях в един ъгъл, така че човек не би ме видял, освен ако не се доближи съвсем наблизо, но аз виждах цялата зала. Така видях, че Нилакши унесено отива в ъгъла, където „Престъпление и наказание“ почти докосва главата ѝ. Двамата с Атул бяха заедно по такъв начин, че човек не ги разпознаваше поотделно. В сливането им имаше тревожно желание да изпият отделното си съществуване един от друг, да го погълнат. Ако размаха ръка във въздуха, тя усещаше въздуха отвъд него. Помежду им имаше размяна на имена, лудории, настояване всеки най-напред да получи своята част, налудничава леност да отметнеш падналия върху лицето кичур, тревожно настояване да го махнеш, скрито недоволство от прибързаността на устните, а после по погрешка – самоуверена забрана, на тръпнещата ѝ шия пак се показваше онази ленива бенка, в старата век и половина библиотека беше Атул, беше и Нилакши, която заради него от време на време ставаше Нилприт, а той я превръщаше в Нилакши.

Забелязах, че съм прегърнал ведро с мляко и тъкмо излизам от къщата на жреците, а Шипи, която върви до мен, вдига във въздуха дясната си ръка и на нея звънват стотици гривни. После тръгваме рамо до рамо.

Не, Шипи е на осем години, ако не е, ще да е на десет… или на единайсет. Тя не може да прави знаци. Сигурно дори не знае, че е възможно да повикаш някого, без да издаваш звук. Цял ден играе на топчета, може би ръката я заболява, затова я вдига. Но защо Атул върви след нас? Не Шипи, а аз го забелязвам пръв и ме обзема страх. Шипи е на единайсет, а аз съм на седем. Шипи носи къса рокля с широка пола. Тази вечер духа студен западен вятър. Струва ми се, че тя трепери от страх.

В очите ѝ е попаднала песъчинка и тя ги търка с ръка. В моите очи има сълзи от страх и виждам сълзи в целия свят, в очите на Шипи също.

Не съм сигурен дали след като го видя, Шипи ми прошепна нещо, или не. Не съм сигурен и дали я видях да плаче, докато той влизаше през счупената врата на класната стая. Не съм сигурен дали половин час по-късно, когато Атул излезе от стаята, а аз стоях отвън, той ме погали по главата. Не съм сигурен дали видях Шипи да плаче, сгушена на земята. Не съм сигурен дали цели четири часа не я утешавах, докато ризата ми подгизваше от сълзите ѝ. Нищо не си спомням, а и не съм в положение да си спомням каквото и да било. Коленопреклонно моля за прошка за слабата памет на нашите момичета и за липсата на смелост да кажеш истината.

Обаче съвсем ясно видях, че луната е пуста. Там никой не може да преде, да пише нещо на сивкавата нишка и да го изпраща. Който иска да чете луната, трябва да възпламени нейния извечен мраз.

Видях, че Нилакши седи самичка и спокойно чете „Девдас“ на Шаратчандра⁷, а аз ставам ядосан, приближавам до нея и започвам да сипя пронизващи самотата ѝ, срамни и болезнени ругатни. Започвам да дера с нокти лицето ѝ, а тя не се дърпа, стои неподвижна като канара. Видях, че Нилакши, цялата в кръв, не казва нищо, за да се защити или да се спаси, и след малко вече дори не се вижда.

Никога повече не видях Нилакши. Не съм сигурен дали и онази вечер я видях, или не. До късно през нощта стоях неподвижен между „Престъпление и наказание“ и „Девдас“.

Обичах я. Повтарям, че я обичах, но не знаех къде живее, не познавах семейството ѝ. Единственият начин да стигна до нея беше десетцифреният ѝ телефонен номер, а онзи ден ми го откраднаха заедно с мотоциклета.

Обаче после по някакъв повод Сандип ми писа, че всички творчески натури си падат малко особняци. Вече не чета писмата му. Когато ми се обажда по телефона, отказвам да разговарям.

 

Парамджит Синх. Без име, 2006. • Маслени бои, платно, 107 x 107 см.

 

Криминале

 

Какво си чул? В света, който се намира отвъд тази врата, кака си шушука с две свои приятелки. След сватбата за пръв път е дошла у дома за три дни. Толкова е щастлива, че те гледа така, сякаш не те помни. Като че ли нощите, през които двамата сте дърдорили глупости и сте се кискали – едно момче всеки ден минава покрай къщи, обръща се и непременно поглежда вътре. Кръстили сме го „кривошийка“. Смеем се, удряме се и бягаме, хващаме се, капваме от умора и ядем от една чиния – са били само детинска шега, а ти трябва да ги забравиш и да си живееш живота. Почти не ти говори. Ако искаш да узнаеш нещо за преобразения ѝ свят, трябва да стоиш зад вратата и да я подслушваш. Нямаш друг изход. Ти си невинно момче на четиринайсет години и се криеш, безпомощен в своята невинност и облян в пот заради юнската жега.

– Миличка моя, за една седмица си разцъфнала като роза.

Това е гласът на Рашми. Кака се смее. В смеха ѝ се е появило нещо ново, по-сладостно. В това няма нищо тъжно. От мен да знаете, че няма тъжни неща, има просто тъга, в която човек се потапя. Връхлита те, сякаш си гол на улицата и руква пороен дъжд, а ти нямаш дом.

– Толкова е силен… – тихичко казва сестра ми. – Влюбих се в него до полуда.

– Ами твоят Мадхусудан?

Сестра ми мълчи. Имам чувството, че ще се разплаче. Мадхусудан ѝ пишеше писма и много искаше да се срещнат. Стоеше пред колежа и я чакаше. Много се натъжи, когато тя се сгоди. Виждал съм този усмихнат младеж дори да плаче, вкопчен в нозете на сестра ми. Когато някое момче дотолкова изгуби самоуважение, че се разплаче пред момиче, ти се иска да го отведеш в някой прелестен свят, за да го спасиш. Момчетата могат да направят нещо много по-хубаво, а се влюбват и край с тях.

– Какъв Мадхсудан? Не знам къде ми е бил умът да си въобразявам, че не мога да живея без него. Оглупяваме от тези детински влюбвания.

– Напуснал е колежа.

– Аз ви разказвам за моя Атул, а вие сменяте темата.

– Да, да, разказвай. Цяла седмица чакаме. По телефона нищо не казваш. Само се смееш.

Да, по онова време тя наистина само се смееше, а аз я гледах, все едно съм в тесен тъмен тунел и си мечтая за светлината. Нейният свят внезапно се промени. Сестра ми стана богата и щастлива. Оттогава съм твърдо убеден, че каквото и да представлява любовта (има ли я изобщо?), тя в известен смисъл е самоубийство, някаква лека отрова и преживяване, което за сестра ми беше съвсем ново, както капчиците ваксина срещу полиомиелит са „живот“ в нашата несекваща битка със смъртта.

– Стаята ни е толкова голяма, че прилича на класна стая – разказваше сестра ми. – Атул е много романтичен. Знаете ли… през първата нощ ми каза, че ще му е много приятно да си облека пола. Представяте ли си – аз с пола? Ако сложа такова нещо, татко здравата ще ме ступа. Не съм обличала пола от шести клас. Обаче Атул ми беше купил три-четири поли. Съвсем късички. – Балон от смях лекичко докосва ушите ми. – Разказа ми, че когато бил сам… тоест преди да се оженим… си фантазирал за момиченца с роклички. Каза, че като му омръзнели полите, щял да ми купи рокли. Много е изобретателен… А това е любов, Шалу, чиста радост. Безкрайно щастие. Мадху беше свестен, но вече проумях – какъв е смисълът да се тормозиш, да се измъчваш?… Чуйте цялата история. После Атул поиска да излезем заедно. Стаята ни е на втория етаж и отвън нямаше никой, ама как аз, млада булка, да се покажа с такава пола като на ученичка? Той обаче ме издърпа… насила ме вдигна на ръце… нали видяхте колко е силен Атул! С една ръка може да вдигне две момичета като мен. Отначало си мислех, че мъже като Салман Кхан⁸ изглеждат така само на снимка… наистина така си мислех, обаче за пръв път виждам такъв мъж отблизо и това е Атул! Вдигна ме на ръце като перце, лицето ми беше на рамото му… Уплаших рибките, които се бяха събрали в прегръдките му. Той толкова силно ме ухапа по ухото, че какво да ви кажа… Погледни, Рашми… сигурно имам белег. – Сестра ми млъкна. Сигурно Рашми беше погледнала. Вече едва дишах от жегата. Ако пуснех вентилатора, щяха да разберат, че в съседната стая има някой. – После той предложи да играем роли…

Сестра ми млъкна.

– Каква е тази игра, млада госпожо? – попита объркано Шалу.

Честно да ви кажа, прииска ми се да избягам. На пазара за двайсет рупии можеш да си купиш три книжки с истории за първата брачна нощ, така че нямаше никаква нужда да се крия и да слушам разказа на сестра си. Обаче и да избягам не можех. Онези, които смятат тялото за порочно и земната любов за низка, всъщност си затварят очите за света. Не искат да надникнат в тъмната дупка, където преминава житейското всекидневие и където мъжете спят с чужди съпруги. Приспиват децата си, лягат си до тях и гледат тъжни филми на дивиди плейърите си. За да се докопат до младежи на възрастта на синовете си, жените им шептят мръсотии, напиват се, разхождат ги със скъпите си автомобили и с плътска страст ги притискат към гърдите си. Срещу хиляда и петстотин рупии и бутилка уиски всяко осемнайсетгодишно момче е готово да убие когото му кажеш. Животът е криминале, евтина литература, която се продава по сергиите.

– Играта по роли е като театър – хората известно време се преструват на различни, а не такива, каквито са.

– И какъв е смисълът? На какво се престорихте вие двамата?

– Много е забавно. Можеш да кажеш всичко, което таиш в сърцето си… да правиш каквото си поискаш…

– Боже! И ти каква роля избра?

– Той ми каза да стана малко момиченце, на невинна ученичка.

– А той?

– Той си беше той.

– И после?

Шалу и Ришм бяха полудели от нетърпение да чуят историята нататък. аз не можеш да слушам повече и излязох навън.

Когато бяхме малки, една сутрин двамата с Шипи излязохме да си играем. На следващия ден семейството на Шипи завинаги напускаше селото. Тя много се радваше. Неочаквано спря до хинапа, от който често си беряхме плодове, и се разплака.

– Какво ти е? – попитах я разтревожено. Тя продължи да плаче и поклати глава, за да ме повика при себе си. Хвана ръката ми и я положи върху главата си.

– Закълни се в мен, че на никого няма да разкажеш за онзи ден. Дори на мен. Че завинаги ще забравим онзи ден.

Момичетата съзряват много малки. Стоях слисан с ръка върху главата ѝ и не ми хрумваше какво да кажа. После тя ме прегърна разплакана и дълго хлипа. Когато си тръгнахме оттам, без да сме откъснали и едно плодче, Шипи наистина беше забравила всичко, дори сълзите си отпреди малко. Видяхме две врани, кацнали една върху друга на гърба на една биволица, и се разкикотихме като луди. Уплаших се, че Шипи ще забрави и това. Така някой ден щеше да забрави и мен. Така някой ден може и мама да ме забрави на пазара и после преспокойно да се върне да бели картофи и моркови, тананикайки си някоя песен на Лата⁹. Понякога мама излизаше и заключваше отвън, а мен ме оставяше вътре. Струваше ми се, че ме е забравила. Тичах като обезумял из къщи, мъчех се да разбия вратата с юмручетата си, кроях планове някак да се покатеря на стената и да скоча оттам, но накрая се предавах и се разплаквах. Когато се върнеше, мама ме заварваше заспал от изтощение и си мислеше, че през цялото време съм спал. Нежно ме погалваше по главата, а на мен ми се искаше някак отново да се пъхна в утробата ѝ, така че да не може никъде да ходи без мен.

Жените, които съм смятал за целия си свят, често ме забравяха.

 

Парамджит Синх. Без име. • Маслени бои, платно, 91.4 x 137 см.

 

Тя каза…

 

– Недей постоянно да се взираш в небето – каза тя.

– Защо? – попитах.

– Защото то не може да те погледне – отговори ми.

– Кукичката му малко се е разхлабила… Който затвори клепачи, ще падне, когато ги отвори… – заявих ѝ.

– Имаш нещо в очите – каза тя.

– Какво? – попитах.

– Нещо такова, че като те погледне човек, изпитва тревога.

– Не ме лъжи.

– Никога не съм те лъгала – каза тя.

– Знам – отвърнах, – обаче минаха толкова красиви години, междувременно живяхме в толкова красиви съвременни гадове, а ти успя ли да забравиш онзи допир, Нилакши? Реши, че за да живееш, на всяка цена трябва да забравиш, обаче когато той те докосва, не те ли е страх? Не се ли отвращаваш поне мъничко? Не те ли плаши онова лице, което от толкова години те спохожда в съня ти?

Тя мълчи. Всъщност нея я няма и никой не отговаря на въпросите ми. Стиховете ми се превръщат в точки, а в края на заглавията им се появяват въпросителни. Идва зимата, но мама е престанала да плете. Сестра ми се е върнала в дома на съпруга си. Мама цялата грее. И много се тревожи за мен. Непрекъснато ми готви любимите ми неща. Не обичам тиква, тя също престана да яде. Миналата седмица за пръв път похвали мое стихотворение. Вече чете стиховете ми и ги обсъждаме. Започнах да си създавам име. Из цялата страна има хора, които ме познават и хвалят творбите ми. Изведнъж у мама бликнаха нови сили. Отново се зае да пълни дюшеците и юрганите. Всеки ден ходи на пазара и купува нещо, с което да поукраси къщата.

– Пристигна писмо от Сандип – провиква се мама отвън, а аз се правя, че не съм чул.

Мама ми носи плика, разкъсва го и вади писмото. Иска ми се да ѝ кажа, че не бива да се четат чужди писма, но не го правя. Тя се зачита и се усмихва, мисли, че ще я попитам защо се усмихва, но аз не го правя.

Вече е тъмно. Седя на разбухнатия дюшек до мама. Когато мама стои в тъмната стая, тя прогонва мрака. Лежа, завит презглава. Мама е положила главата ми в скута си. Казва, че трябва да си намеря някаква работа и да забравя Нилакши. Внезапно за миг ми се струва, че Нилакши никога не е съществувала.

– Нямам дори снимка на Нилакши, мамо… че да я потърся – казвам измъчено.

Мама не казва, че има снимка на Шипи.

Срещу сто и осемдесет рупии си връщам предишния мобилен номер. Сутринта уча татко да изпраща есемеси от мобилния си. В този момент телефонът звънва. В ръката на татко е и той не разбира, че е натиснал копчето за изтриване на съобщение. За част от секундата мярвам буквите „НИЛ…“, но докато грабна телефона от ръката на татко, съобщението вече е изтрито.

Строполявам се на пода. Татко ме гледа слисан. Представа няма какво е станало.

Отвътре се обажда мама:

– От вчера е задухал западният вятър… други години не е било толкова студено.

Аз впервам поглед към небето.

 

 

Послепис

 

Изглежда отчаяно да се взираш в небето така, но повярвайте ми, краят е изпълнен с много надежди. Няма никаква причина да мислим, че тя няма отново да изпрати съобщение. Върнала се е. Самичка е и се нуждае от мен. Отново ще дойде време, когато ще си говорим влюбено и ще се смеем на детинщини. Когато ще оглеждаме телата си с тайно нетърпение и отново ще ги притежаваме. Няколко месеца по-късно отново някой ще застане помежду ни, мъж с ново име – знаете как всички се нахвърлят като хрътки на красивите момичета – и ние ще се скараме или пък ще се разделим, без да се караме. После месеци наред ще се ругаем и когато отново останем сами, пак ще се съберем. Много пъти е ставало така и много пъти ще става. Дълги нощи съм лежал безпомощен и тревожен заради всичко това и тъжно съм се самоунищожавал подобно на други нещастници като мен. Както вече ви казах, животът прилича на криминале и който се помъчи да го превърне в литература на високите идеали, ще се окаже заобиколен от всички страни с врагове и убит. А ние трябва да останем живи, затова ще се стараем да посрещаме със смях неприличните шеги, да изяждаме отредения ни залък хляб и кротичко да заспиваме.

 

 

Превод от хинди: Надежда Розова

 

 


1 Букв. синеока (хинди). – Б. пр.

Атал Бихари Ваджпеи (р. 1924 г.), министър-председател на Индия за кратък период през 1996 г., после през 1998-1999 и за пълен мандат през 1999-2004 г. – Б. пр.

3 Прочут играч на крикет от Антилските острови, роден през 1969 г. – Б. пр.

4 Вид пържени индийски хлебчета. – Б. пр.

5 Пържени лещени топки с пикантен млечен сос. – Б. пр.

6 Експресни пътнически влакове, които свързват главните индийски градове. – Б. пр.

7 Шаратчандра Чатопадхяя (1876-1938), един от най-популярните бенгалски писатели на ХХ в. „Девдас“ е един от най-прочутите му романи, филмиран 8 пъти на различни индийски езици. – Б. пр.

8 Популярен съвременен индийски актьор (р. 1965 г.), изпълнител на главната роля в повече от 80 филма. – Б. пр.

9 Лата Мангешкар (р. 1929 г.), една от най-известните индийски певици, изпълнителки на филмова музика. – Б. пр.