От отговорния редактор


Халбфас, един от най-забележителните съвременни познавачи на индийската философия и култура, твърди, че „духовната среща“ между Индия и Европа, между Изтока и Запада трябва да допринася за това „отделни хора или групи от хора с различен културен, лингвистичен или религиозен бекграунд да се забележат един друг, да отбележат взаимната си различност и да започнат (по позитивен или негативен маниер) да откликват един на друг… „Реших да започна краткото предисловие към първия брой на списание „Литературен светилник“ именно с тази мисъл на немския индолог, не само защото я споделям напълно, но и защото авторите на това издание вече от години, кой повече, кой по-малко, дават скромния си принос за случването на „духовната среща“ между Индия и България като се възползват от потенциала на един от най-ефективните инструменти за това – превода на художествена литература. поради своята специфична природа художественото произведение представлява такъв тип комуникация, която неусетно и безпроблемно пресича съзнанието на читателя с „чуждото съзнание“, вградено в текста, и го кара да влезе в диалог с него, да се опита да го разбере и да „откликне“ на неговите послания. Текстът, както казва волфганг Изер, „става настояще“ за читателя, настояще, което ангажира интелектуалния му и емоционален капацитет, защото в доброто четиво не всичко е казано. Има много премълчани неща, „празни места“, които читателят трябва да запълни. Затова художественият дискурс е една от най-кратките пътечки, която може да те отведе до природата и своеобразието на чуждата култура.

Бирен Де. Генезис І, 1978. • Маслени бои, платно, 152.6 x 121 cм. Преводите на образци на индийската художествена литература, събрани в настоящото литературно списание, имат за цел да провокират своите читатели да влязат в задочен диалог с представители на най-младата генерация творци в съвременната индийска литература, някои сред които, например като Гаурав соланки, дори не са публикували все още първата си книга. произведенията са подбрани от онлайн литературни списания, водещо място сред които има Пратилипи. Изборът ни е мотивиран от факта, че макар и противоречиво оценявани, а често и подценявани, онлайн изданията за литература се превръщат във все по-сериозен фактор в развитието на художествената литература навсякъде по света, в това число и в Индия. Те в истинския смисъл на думата отмерват пулса на модерното словесно изкуство, очертават тенденциите, формират естетическите вкусове на читателите, но в същото време сверяват часовника си с очакванията на своята публика, благодарение на бързата обратна връзка. с едно две изключения всички произведения са публикувани след 2000 година, затова нарекохме основната рубрика в списанието Индийската литература на прага на XXI век: из онлайн списанията за литература. Тя е представена от произведения, на хинди и на английски език и поради тази причина оформихме две подрубрики – Поезия и проза на хинди и Англоезична проза. Авторите, на които се спряхме (общо десет), привлякоха вниманието ни преди всичко с модерната си визия за литература, с оригиналния си стил, със склонността си да експериментират с формата и езика, но най-вече с умението си да улавят и изобразяват най-фините вибрации на човешката душа. Бих могла да илюстрирам наблюденията си с всяка една от включените в изданието творби, но тъй като не мога да ги изброя всичките, ще се огранича само до Госпожа Кришнан на Кужали Маникавел, Мравки на Гаган Гил, историята в картини на сарнатх Банердижи – Чурмани Датта и Съвършеният кадър на Индира Чандрашекхар.

Цитираните имена, както и имената на останалите творци във визираната по-горе рубрика със сигурност са непознати на любителите на съвременната индийска литература в България, първо защото това са първите преводи на български език на техни произведения и второ защото никой сред тях все още не се е сдобил със световно признание, както да речем, Арундати Рой, Аравинд Адига, Рана Дасгупта, Киран Десаи, които вече имат своя публика и почитатели у нас. в известен смисъл изборът на млади или неизвестни автори винаги крие определени рискове и сам по себе си е предизвикателство за съставителите. Ние, обаче, предпочетохме да рискуваме, защото вярваме, че истинските ценители на хубавата литература ще оценят подобаващо естетическите достойнства на подбраните произведения, които са симптоматични за процесите и тенденциите в индийската литература днес. Има и още една причина, заради която съзнателно „избягвахме“ утвърдените имена − значителна част от тях, като премчанд, Тагор, Агея, Джайнендра Кумар Камлешвар, Нирмал варма и прочие, вече са представени на българската читателска аудитория.

Определенията млад, неизвестен, и бих добавила, провакативен и креативен характеризират и Амил Кхан – актьор и прохождащ драматург и сценарист, с който ни запознава в своето интервю Елена Щерева, също като него млада, интелигентна и влюбена в Индия, колега. Усещането за скандализираща провокативност се потвърждава и от краткия откъс от пиесата на Кхан, Ахлият, който Елена ни представя в превод на български език.

Ако трябва да обобщя в едно изречение всичко, което споделих с вас до момента, то бих казала, че сме се опитали и се надявам да сме успели да покажем един щрих от модерното лице на индийската литература. Колкото и модерно да е то, обаче, винаги носи и ще продължи да носи ореола на традицията. Традицията е тази, която гарантира и настоящето, и бъдещето на една цивилизация и мисля, че индийската култура и в частност литература е емблематичен пример за съзидателния капацитет на синтеза между традиция и модерност. Ухание на древна мъдрост на това издание придават няколко песнопения от ведите и дванадесетата глава от Бхагавадгита, събрани в рубриката Индийска поезия от дълбините на хилядолетията, с която то започва. Може би за някой те ще се сторят като изящна златна брошка, закичена на неподходяща дреха. Макар и да създават първоначално впечатление за непремерен еклектизъм, те са подбрани така, че да покажат, че „ведическата опитност – както твърди паникар – не представя нищо чуждо на съвременния човек, а му помага да осмисли собствения си живот и да постави акцента върху един, често пренебрегван, аспект на собственото му същество.“

Фактът, че през 2003 г. ЮНЕСКО обяви ритуалните напеви от традицията на Самаведа за част от нематериалното културно наследство (Intangible Cultural Heritage) на нашата цивилизация е поредното доказателство за това, че ведите, макар и сътворени преди хилядолетия, поставят „въпроси, които все още са наши въпроси“, както отбелязва индийският учен Мехта и ни помагат да разберем по-добре не само културата, която ги е създала и съхранила, но и своята собствена. Искрено се надяваме, че текстовете от Ригведа, Самаведа. Атхарваведа и Бхагавадгита, ще ви помогнат да намерите отговорите и на някой от вашите екзистенциални въпроси.
 

А. Рамачандран. Пъстро езеро с лотоси на разсъмване. • Маслени бои, платно, 198 x 427 см.
 

Ето така изглежда скромният ни опит да пресечем в едно древността и модерността в индийската литература и да покажем ИНДИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА МЕЖДУ КЛАСИКАТА И ЕКСПЕРИМЕНТА. Естетическото удоволствие, което, надяваме се, ще ви достави досега с подбраните произведения сме допълнили с изящните картини на неколцина съвременни индийски художници, които са склонни да експериментират и да провокират с дръзки творчески хрумвания.

Този първи брой на списание „Литературен светилник“ е продукт от усилията на моите колеги от специалност Индология на софийския университет, които – държа да подчертая това − преведоха специално за изданието произведения от санскрит, хинди и английски език, за което искрено им благодаря. Особена стойност на сборника придава фактът, че в него се публикуват за първи път в превод от санскрит на български език едни от най-стойностните и трудни за превод и интерпретация текстове от ведическите самхити − Ригведа, Самаведа и Атхарваведа.

Екипът, реализирал този брой, изказва своята благодарност на Клуб „приятели на Индия“ за прекрасната идея да посвети издание на списание „светилник“ на индийската литература, която ни дава възможност да направим достояние на нейните многобройни почитатели у нас частица от богатата й съкровищница. Искрена благодарност дължим най-вече на посолството на Република Индия в софия и специално на Н.пр. Дивябх Манчанда за идейната, морална и финансова подкрепа на този проект.

 

доц. д-р Милена Братоева,

София, 2012 г.